Фредерик Форсайт - Кобрата

Екипаж от моряци на Кралския флот излетя за Сингапур, също така като моряци на търговски кораб, пое командването и се отправи през пролива Малака. Тяхното пътуване по море беше по-кратко. Но и двата кораба поеха към малка смърдяща корабостроителница на индийския бряг, южно от Гоа — място, използвано основно като корабно гробище, където морските съдове бавно се разфасоваха на съставните им части и където цареше престъпно пренебрежение към здраве, безопасност и опасност от непрекъснато изтичащите токсични химикали. Над мястото се стелеше непоносима воня, което бе причината тук да не идва никой, за да види какво се върши.

Щом влязоха в залива и хвърлиха котва, двата кораба на „Кобра“ практически престанаха да съществуват, но новите им имена с новите документи бяха дискретно регистрирани в списъка на „Лойдс“ за международно корабоплаване. Там бе отбелязано, че са зърновози под управлението на „Тейм“, Сингапур.

Според желанието на нацията-дарител церемонията се състоя в американското посолство на улица „Абилио Маседо“ в Прая, на остров Сантяго, република Кабо Верде. Нейно превъзходителство посланик Мариан Майлс председателстваше с обичайния си чар. Присъстваха кабовердските министри на природните ресурси и на отбраната.

За да се придаде тежест на събитието, със самолет долетя американски адмирал, който трябваше да подпише от името на Пентагона. Той нямаше ни най-малка представа за какво е тук, но блестящите чисто бели тропически униформи, в които двамата с адютанта му бяха наконтени, изглеждаха много впечатляващо.

Посланик Майлс предложи бюфет, а на заседателната маса бяха разстлани нужните документи. Присъстваше и военният аташе към посолството, както и гражданско лице, представляващо Държавния департамент, в чиито безукорни документи за самоличност пишеше, че се казва Калвин Декстър.

Министрите подписаха първи, след това адмиралът, накрая и посланикът. Върху всяко копие бяха положени печатите на република Кабо Верде и на Съединените щати, което бе последната формалност за влизане в сила на споразумението за помощ. Вече можеше да се започне работа по прилагането му.

Приключването на официалната част бе сигнал да се налее шампанско, след което се вдигнаха очакваните тостове. По-възрастният министър произнесе на португалски очакваната от него — така смяташе само той — реч. Речта се стори безкрайна на измъчения адмирал, още повече че той не разбра нито дума от нея. Затова само се усмихваше с флотската си усмивка и се чудеше за какъв дявол го бяха измъкнали от голф игрището край Неапол и го бяха пратили на тия бедни острови, заврени в Атлантическия океан на триста мили от африканското крайбрежие.

Причината, беше се опитал да му обясни неговият адютант, бе, че Съединените щати в акт на обичайната си щедрост към Третия свят бяха решили да помогнат точно на република Кабо Верде. Островите не разполагаха с никакви природни ресурси освен един: океанът наоколо гъмжеше от риба. Републиката притежаваше флот, състоящ се от един катер, но нямаше никакви военновъздушни сили.

С разрастването в световен мащаб на риболовното пиратство и покрай неутолимия апетит на Далечния изток за прясна риба кабовердското море в двестамилните териториални води, които по силата на всички закони принадлежаха на републиката, беше обект на нашествие от бракониери.

Съединените щати щяха да получат контрол над летището на отдалечения остров Фого, чиято писта съвсем наскоро бе удължена благодарение на финансова помощ от страна Европейския съюз. Там американският флот щеше да изгради център за обучение на пилоти, естествено под формата на дарение.

Когато това приключеше, екип бразилски (заради общия португалски език) военни инструктори щеше да се нанесе с дузина самолети за обучение „Тукано“ и щеше да създаде Въздушен контрол на риболовната зона, като обучи за пилоти подходящо избрани кабовердски кадети. С помощта на версията „Тукано“ с далечен обсег на действие момчетата щяха да патрулират океана, да засичат нарушителите и да насочват към тях катера на бреговата охрана.

Прекрасна идея, съгласи се адмиралът, макар да продължаваше да недоумява какво точно бе наложило да бъде отвлечен от голф игрището в момент, когато му оставаше един удар, за да вкара топката.

След поредица ръкостискания, адмиралът напусна посолството, като взе със себе си човека от Департамента в лимузината, която трябваше да го върне на летището.