Фредерик Форсайт - Кобрата

В прехванатото телефонно обаждане се споменаваше вземане и прехвърляне на съдържанието на хангара „на сутринта“. Облечен в черно и без използване на светлини, малко преди полунощ екипът тихо се изнесе на позиция и зачака. Имаше пълна забрана върху говоренето, фенерчетата, дори пиенето на кафе. Малко преди 4 часа сутринта по черния път към тъмната сграда се приближи камион с включени фарове.

Наблюдателите чуха громоленето на издърпваните плъзгащи се врати, после някой запали осветлението вътре, ако се съдеше по мъждивата светлина, виждана отвън. Понеже не се чуваше приближаване на друга кола, екипът се приближи. Стрелците на С019 трябваше да обезопасят склада. След това идеше ред на мегафоните, през които се разнесоха заплашителни команди, после на дърпащите се на каишките кучета, отзад снайперисти присвиваха очи в търсене на въоръжена съпротива, а най-отзад мощни прожектори обляха целта с ослепителна бяла светлина.

Изненадата бе тотална, особено при наличието на петдесет мъже и жени, клечащи сред тръстиката, отрупани с оръжие. Уловът беше удовлетворителен, ако се броеше дрогата, но разочароващ в броя на престъпниците.

Те бяха само трима. Двама бяха дошли с камиона. Веднага се виждаше, че са дребна риба — момчета за всичко от най-ниско ниво, членове на мидландската банда, за която бе предназначена част от дрогата. Останалата част трябваше да бъде пласирана от Бени Даниълс.

Нощният пазач бе единственият член на Есекската шайка, заловен от мрежата. Казваше се Джъстин Кокър, гонеше трийсетте, мургав хубавец с дълго криминално досие. Но в никакъв случай не бе основен играч.

Онова, което беше дошъл да вземе камионът, бе струпано на голия циментов под, където някога бяха обслужвали леките самолети на отдавна несъществуващия авиоклуб. Дрогата беше около тон и все още бе опакована в пристегнатите с канап чувалчета от юта.

Камерите бяха допуснати вътре — една за телевизията и една за голяма новинарска агенция. Операторите заснеха квадратната купчина бали и проследиха как маскираният, за да запази анонимността си, старши митнически инспектор разрязва канапа и ютения чувал, под който се разкриха опакованите в полиетиленово фолио блокчета кокаин. Върху едно от блокчетата имаше дори хартиен етикет с номер. Всичко бе заснето, включително тримата арестувани с метнати връз главите им одеяла. Виждаха се само ръцете им в белезници. Но това беше повече от достатъчно, за да стане водещата новина по телевизията и да заеме челните страници на вестниците. Над есекските тресавища изгряваше розова зора. За полицаите и митничарите настъпваше един дълъг ден.

Пореден самолет бе свален източно от меридиана, съответстващ на 35° източна дължина. Придържайки се към дадените му инструкции, отчаяният млад пилот, непослушал съвета на по-старите от него да не лети натам, беше издавал къси и неразбираеми звуци по радиото като своеобразен „знак за живот“. Беше го правил на всеки петнайсет минути след напускане на бразилското крайбрежие. После бе спрял. Дестинацията му бе самолетна писта в неконтролиран от полицията район на Либерия, но той така и не бе пристигнал там.

Картелът разполагаше с приблизителни координати на мястото, където би трябвало да е свален, и изпрати самолет за наблюдение, който трябваше да прелети по същия курс, но през деня и ниско над водата, за да потърси някакви следи. Не бе открито нищо.

Когато даден самолет се забие в морето, но е цял или на няколко големи парчета, по повърхността могат да се видят малки отломки, които след време потъват, напоени с вода. Това може да са облегалки на седалки, дрехи, книги с меки корици, пердета, изобщо всичко по-леко от водата, но когато самолетът се превърне в една голяма огнена топка от експлодирало на 3000 метра височина гориво, всичко горящо изгаря много бързо. В морето пада само металът, а металът потъва. Така че разузнавателният самолет не откри нищо. И това стана последният опит да се прелети над Атлантика.

Хосе-Мария Ларго излетя от Мексико за Щатите с частен чартърен самолет — ставаше дума за кратък полет от Монтерей до Корпус Кристи в Тексас. Паспортът му беше испански и изглеждаше доста истински, носеше неговото име и беше получен с посредничеството на вече несъществуващата „Банко Гузман“. Трябваше да му свърши добра работа, но в действителност банката му направи лоша услуга.

Същият паспорт някога бе принадлежал на истински испанец, който доста приличаше на Ларго. Обикновеното сравнение на снимката с лицето на притежателя сигурно щеше да заблуди имиграционния служител на летището в Тексас. Само че бившият собственик на паспорта вече бе посещавал Щатите и бе поглеждал в обектива на камерата за разпознаване по ирис. Ларго направи същото. Ирисът на човешкото око е като ДНК пробата. Не може да излъже.