Питер Джеймс - Мъртва като теб

Телефонът му иззвъня. Обаждаше се Майкъл Форман от Първа оперативна зала.

— Току-що пристигна доклад от хеликоптера, който е кацнал за презареждане, сър. Дотук не са намерили нищо, освен две възможни аномалии в циментовия завод.

— Аномалии ли? — учуди се Грейс.

Знаеше, че хеликоптерите имат оборудване за нощно виждане на борда, което можеше да засече човешки същества в пълен мрак или гъста мъгла по топлината на телата им. За нещастие обаче търсенето се затрудняваше заради засечени в мрака животни или всякакви топли предмети.

— Да, сър. Не са сигурни дали е човек — може да е лисица, язовец, улична котка или куче.

— Добре, изпрати екип да провери. Дръж ме в течение.

След половин час детектив Форман се обади отново. Една патрулна кола отишла до входа на циментовия завод, всичко било нормално. Триметровите врати с бодлива тел на върха били заключени и мястото било добре охранявано.

— Как е охранявано? — попита Грейс.

— С дистанционно наблюдение. Една брайтънска фирма с добра репутация „Съсекс Римут Мониторинг Сървисис“. Ако нещо се случи там, те ще го видят, сър.

— Чувал съм името — каза Грейс.

— И полицията ги използва. Мисля, че охранителната инсталация на вратите беше монтирана от тях.

— Да, точно така. — Като всички останали в града, той познаваше циментовия завод. Той беше един от жалоните на западната част на Брайтън и дори се носеха слухове, че по някое време ще го пуснат отново, след двайсет години разруха. Той беше огромен и се намираше в една каменоломна близо до Даунс, състоеше се от няколко сгради, които бяха по-големи от футболно игрище. Грейс дори не беше сигурен чия собственост е заводът сега, но нямаше съмнение, че на портите ще има табела.

За да го претърси, му трябваше съгласие от собствениците или заповед за обиск. А за да бъде претърсването ефективно, имаше нужда от голям екип. И трябваше да се работи на дневна светлина.

Записа си в бележника да се заеме с това на сутринта.

Неделя, 18 януари

— Джеси! — извика той. — Телефонът ти звъни.

Звучеше така мило, че тя почти му повярва.

— Джеси! Бенедикт се обажда! Иска да се договори с мен да те пусна! Но първо иска да знае дали си добре. Иска да говори с теб!

Тя мълчеше, опитваше се да мисли. Наистина ли Бенедикт се беше обадил? Това беше много вероятно. И този извратеняк беше вдигнал?

Дали бе поискал откуп?

Бенедикт нямаше пари. Каква сделка би могъл да му предложи? Така или иначе този тип беше просто перверзник, Мъжа с обувките. Искаше тя да мастурбира с обувката си. За каква сделка можеше да става дума? Нямаше никакъв смисъл.

И тя знаеше, че ако извика, ще разкрие местоположението си.

Лежеше на старите торби, цялото тяло я болеше, изгаряше от жажда, но въпреки това знаеше, че тук е в безопасност. От почти два часа го чуваше как ходи из хангара, първо долу, после на нивото над нея, после слезе на друго ниво. В един момент беше толкова близо, че тя чу дишането му. Но иначе беше съвсем тих, само от време на време се издаваше, като риташе или настъпваше нещо, или пък се чуваше звън на метал. Все пак той не включи фенерчето си.

Тя дори се зачуди дали не го е счупил или пък батериите се бяха изтощили. После видя нещо, от което замръзна.

Много слабо червено сияние.

Не беше много наясно с тези технологии, но беше видяла в един филм героят да носи очила за нощно виждане. Те също излъчваха такова слабо червено сияние. Това ли използваше той сега?

Нещо, през което можеше да я вижда, без тя да го види?

Тогава защо все още не се беше добрал до нея? Имаше само една причина — не можеше да я открие.

Ето затова е измислил обаждането от Бенедикт.

Той беше сигурен в едно. Беше претърсил всеки сантиметър от пода, нямаше я там. Имаше две огромни горни нива, където се намираха дългите охладителни тръби и пещите, от които се изсипваше горещият цимент. Там имаше много възможни скривалища, но той ги беше претърсил всичките.

Умна беше кучката. Може би продължаваше да се движи. Той се напрягаше и отчайваше все повече с всяка минута. Трябваше да я изкара оттук и да я затвори на друго място. А на сутринта трябваше да иде на работа. Утре беше много важен ден. Имаше нов клиент и важна среща в банката относно плановете му за разширяване на компанията. Трябваше да поспи преди това.

Трябваше да прегледат окото му. Болката се засилваше все повече.

— Джеси! — извика той отново, с приятелски тон. — За теееееееееб е!