Джон Коннолли - Нечестивци

Извън курортния сезон понякога се намират и осмелили се да стигнат до рибния пазар пътници, стъпките им кухо ечат по старите дървени паважи, дето все още ги има покрай кейовете отляво. Веднъж отминали пазара, те неизбежно ще попаднат и на „Портхоул“, а веднъж влезли там, човек би могъл да се обзаложи, че ще повторят, че и потретят посещението си. Пък и няма да се хвалят пред приятели и познати за това интересно откритие, защото намериш ли веднъж подобно заведение, предпочиташ да го държиш в тайна и само за себе си. От едната му страна има дървена платформа с изглед към водата, на нея лете поставят маси, но зиме ги прибират. Лично аз го обичам и през зимата. Взимам си кафе, излизам отвън, стоя прав, но доволен, защото зная, че повечето посетители предпочитат да седят на топло и едва ли някой ще ме последва да ми нарушава спокойствието. Усещам солта във въздуха, морския бриз гали лицето ми и ако вятърът и времето са както се полага, те ще останат с мен през цялата сутрин. Обичайно я харесвам тази миризма, солената. Понякога, изпаднал в лошо настроение, не съм й чак толкова мераклия, защото сол на устните напомня за сълзи, сякаш с целувка се опитваш нечия болка да премахнеш. Случи ли ми се това, налягат ме мисли за Рейчъл и Сам, това са жена ми и дъщеря ми. А те често се преплитат със спомена за покойните ми предишни съпруга и дъщеря.

Такива дни има, те са безмълвни, тежат.

Днес обаче седях вътре, облечен в сако, с официална риза и вратовръзка. Връзката беше тъмночервена „Хуго Бос“, сакото — „Армани“, само дето никой в Мейн и пет пари не даваше за маркови изпълнения. Забележат ли етикета, ще си кажат, че си я купил на разпродажба или с намаление. Ако пък не е така и си платил скъпо-прескъпо, значи си идиот.

Е, не бях платил скъпо.

По едно време вратата се отвори, влезе жена. Носеше черен костюм с панталон, отгоре палто, което сигурно е струвало бая пари навремето, само че сега изглеждаше доста овехтяло. Чернокоса беше, само дето косата имаше особен оттенък, на тъмночервеникаво биеше. Имаше вид на леко изненадана, като че, идвайки насам покрай разнебитените фасади на пристанищните сгради, бе очаквала морски разбойници да й налетят, че и да я ограбят може би. Очите й обиколиха заведението, спряха се на моите, веждите й се повдигнаха въпросително. Повдигнах пръст и тя закрачи към мен, провирайки се сръчно между масите. Изправих се да я посрещна, здрависахме се.

— Вие сте господин Паркър, нали? — запита тя.

— Да, аз съм Паркър.

— Моля да ме извините за закъснението. На моста имаше пътно произшествие, отклониха трафика, та съм заобикаляла.

Ребека Клей ми се бе обаждала предния ден във връзка с текущ проблем. Искаше да знае мога ли да й помогна. Някой си я дебнел и следял скрито, сетне и открито. Ченгетата не успели нищо да направят. Онзи тип имал безпогрешна интуиция, отдалече ги подушвал и винаги изчезвал още преди появата им, независимо колко професионално и потайно се приближавали към дома й, когато ги викала на помощ.

Аз по това време по-обща работа не отказвах, дори сам си търсех, отчасти за да не мисля за отсъствието на Рейчъл и Сам. Вече девет месеца живеехме разделени, с няколко малки, краткотрайни изключения. Все така не можех да си дам точна сметка защо и как нещата се бяха влошили чак до такава крайна степен, че и така бързо. Понякога ми се струваше, че са си у дома, къщата ухае на техните миризми, изпълнена е с техни звуци, а в следващия миг се качват на колата и отиват при родителите на Рейчъл. И естествено, никога не беше така. Връщах се в миналото, опитвах да уточня, да анализирам всяка постъпка, всеки епизод и промяна по пътя, който ни бе довел до сегашното положение. Предполагаше се, че то е временно, че сме се разделили, за да си дадем възможност да премислим, сериозно, отговорно решение да вземем. Един вид шанс и за двамата: точна представа да получим за себе си, но и за другия, за това как сме живели заедно. Ей такива неща — какво сме споделяли, как сме си устройвали живота, без какво не можем и какво ще ни липсва от другия. Такива ситуации обаче рядко са временни. Получават се огорчения, дистанциране, всъщност зейва истинска пропаст. Дори да се стигне до сдобряване и решение отново да опитаме да се съберем, то фактът, че единият е напуснал другия, винаги се помни и остава непростен. Като ги изтъквам тези неща, все едно излиза, че вината е нейна, но не беше така. В същото време не съм съвсем убеден, че е и моя, поне не и изцяло моя. Рейчъл трябваше да направи своя избор, както аз моя, само че нейният до голяма степен зависеше от моя. В края на краищата изпуснах ги и двете, разреших да си тръгнат с надеждата, че някога ще се върнат. Иначе си говорехме по телефона, пожелая ли, можех да взема Сам, обаче те се намираха във Върмонт и това доста усложняваше нещата. Забравях разстоянието, много държах редовно да ходя на гости, и то не само защото не желаех да комплицирам и без това реално трудното положение. Най-вече много внимавах по друга причина — смятах, че все още има хора, които ще се опитат да им навредят, само и само да си отмъстят на мен. Затова и вярвам, че този факт повлия за съгласието ми те да заминат при родителите на Рейчъл. Всъщност напъвам се да си спомня как най-точно стана всичко, но нещо все ми се губи. Последната година бе особено… трудна. Ужасно ми липсваха, но не знаех нито как да си ги върна, нито как да живея без тях. Отсъствието им оставяше огромна празнина в моето битие и други се опитваха да я запълнят — онези, които изчакваха в сенките.