Джон Коннолли - Нечестивци

— Да ти е хрумвало някога, че с добро и топла приказка по-надалеч се стига?

— Ти пак ли на умен се правиш? За топли приказки време няма, но я стисни някому топките здравата, пък и ги поизвий мъничко и само гледай ефекта — поразителен е.

— Велики мисли. В пандиза ли си ги чувал?

— Смятах, че не си пропилял даденото време да ровиш къде съм бил и къде не. Иначе сериозен проблем се задава.

— Не научих достатъчно — нито за теб, нито за Даниъл Клей. Дъщеря му не знае нищо повече от теб по въпроса. Вече ти го е казвала. Само че ти не искаш да чуеш.

Мерик изпръхтя през носа, сякаш весело му стана.

— Ооо, виж, това е кофти. Ти кажи на госпожичката, че съм разочарован от нея. Я по-добре недей, аз лично ще и го кажа.

— Чакай малко. Не съм казвал, че не разполагам с нищо — излъгах, трябваше да го избудалкам с нещо, дето ще привлече вниманието му. — Имам копие на полицейски доклад за Даниъл Клей.

— Е, и?

— Там се споменава дъщеря ти.

Отсреща настъпи мълчание. Дали кълвеше?

— Освен това има неясноти, неща, които не разбирам. Смятам, че и ченгетата не са ги загрели.

— И в какво се изразяват те? — сега гласът му бе променен, звучеше носово, сякаш нещо го бе сграбило за гърлото.

Би трябвало да изпитвам угризения. Лъжех, спекулирайки с чувствата на баща, чиято дъщеря е безследно изчезнала. Нямаше да ми се размине ей така, дойде ли часът на истината.

— Тц, по телефона не става — опънах се аз.

— Тогава какво предлагаш?

— Да се срещнем. Ще ти дам да надникнеш в документа. Ще ти кажа и какво друго съм научил. Сетне ти прави какво ти сърце желае, обаче без Ребека Клей, далече от нея. Ясен съм, нали?

— Не става, не си човек за вярване. Зърнах ги онези пещерни диваци, дето си ги пратил да вардят жената. Какво ще те спре да ги насъскаш по мен, а? Аз проблем с тях нямам, стигне ли се до това, ще ги нулирам. Само че така сам ще си прецакам разследването, както би се изразил ти.

— И аз не искам кръвта им на мен да тежи. Дай на публично място да се срещнем. Ти си четеш четивото, сетне се разделяме. Да те предупредя обаче: давам ти шанс заради детето — дъщеря ти. Мернеш ли се около Ребека Клей отново, значи нещата веднага в друго измерение отиват. Гарантирам ти, че няма да ти хареса — каквото и да последва.

Мерик въздъхна театрално.

— Хайде стига си се дървил, мястото кажи.

С това бях готов, казах му го веднага — боулинг центъра „Биг 20“, той се пада на шосе 1. Дори и упътвания му дадох. Сетне хванах телефона и започнах да набирам.

Средата ми се обади някъде около три часа следобед.

— Намерил съм ти човек. Обаче ще шариш.

— Колко?

— Билет за хокея довечера и петдесет кинта. Там ще се видите.

— Готово.

— Остави билета до поискване на гишето в плик с моето име. За останалото аз ще се погрижа.

— На теб лично какво ти дължа?

— Стотарка много ли ти се вижда?

— Звучи ми точно.

— Имам да ти връщам от онези пари. Ще ти ги дам, когато се видим.

— А човекът име има ли си?

— Естествено, но ти му викай Бил.

— Той нервак ли си пада?

— Не бих казал, поне не и преди да спомена Франк Мерик. Хайде чао засега.

Кендълпин боулингът е стара традиция в Нова Англия. Топките са по-малки и по-леки, а фигурите — доста по-тънки: около 8 см по средата, около 4 см на върха и в основата. Да ги пометеш качествено е по-скоро въпрос на късмет, отколкото на умения. Чувал съм, че никой не е печелил игра с десет перфектни хвърляния. Най-добрият резултат, постиган в Мейн, е 231 точки от общо възможни 300. Лично аз никога не съм правил повече от 100.

„Биг 20“ съществува в Скарбъро още от 1950 г., когато го построил албанец на име Майк Антон. Бил най-голямата и най-модерната боулинг инсталация за времето си и май все още си е такава. Седнах на розов пластмасов стол да почакам. Беше четири и половина часът, петък следобед, всички коридори бяха заети. По възраст играчите варираха между хлапета и дъртаци. Ехтеше смях, миришеше на бира и пържено, по дървените алеи топките бумтяха с типичния си звук. Близо до мен играеха двама старчоци. Въздържани бяха, мятаха съсредоточено, почти не говореха — едва ли си размениха повече от десетина думи. И двамата имаха по 200 точки, изглеждаха много навити за последните хвърляния, но така и не успяха да повишат резултата. Разочарованието си изрази само единият, и то с едно кратко „Пффф!“.

Седях мълчаливо, бях единственият без компания сред десетки групички весели мъже и жени. Съзнавах, че вече прехвърлям някои норми в играта с Мерик.