Джон Коннолли - Нечестивци

— Ти май за бачкане ме търсиш, а? — рече той и в очите му светна надежда, че може би ще се наложи някой да бъде ступан по-здравата.

— Ами да. За два дни, не повече. Имам една жена клиентка, един тип се е закачил за нея…

— Аха, искаш да го посритаме, а?

— Чакай, Джаки, кои сте тези ние?

— Аре сега, знаеш кои — възмути се той и махна с палец неопределено някъде към ъгъла на бара.

Въпреки студа ме обля гореща вълна. Знаех си, че пак така ще се получи. С този юнак насреща поне с година ще взема да остарея.

— Ама те вече тук ли са? Вие като сиамски близнаци все заедно ходите, а?

— А не, казах им отвън да почакат. Нали зная, че те нервират.

— Не ме нервират, Джаки. Направо ме плашат, чак граматиката ще си глътна.

— Е, скивай сега, и без това тук вече не ги допускат. То май като си помисля, никъде по заведенията не ги пускат… хм, не и след онова нещо.

Ами да — онова нещо. При братята Фулси винаги имаше по нещо, и то все с издънка свързано.

— Какво нещо?

— Ами онова в „Би-лайн“…

„Би-лайн“ бе името на най-долнопробната кръчма в града. Кажи-речи вертеп, където ти дават безплатно къркане, само някак да удостовериш, че поне един месец си посещавал сбирките на Анонимни алкохолици. Да те изхвърлят оттам значи трябва да си направил нещо, дето на нормален човек акълът му не го побира.

— Кажи сега какво е станало?

— Ами удариха един кретен с вратата.

В сравнение с онова, което знаех за братята Фулси и за „Би-лайн“, тази работа ми се стори като детско провинение.

— Я чакай малко, това като за Фулси не звучи чак толкова зле. Да няма още нещо, а? — досетих се аз.

— Ами, гле’й сега… значи добре, кретените бяха двама… и вратите също. Пък момчетата свалиха вратите от пантите и като се развъртяха, и някои странични хора пострадаха… сам скиваш как стана, нали? Сега никъде вече не ги искат и на тях им е мъчно. Страда им самочувствието, нали? Болно им е. Само че нямат нищо напротив да седят отвън, много харесват тукашното осветление. Пък им купих и по една-две пици от съседното заведение.

Въздъхнах дълбоко, самосъжалително. Вече си представях какво ще стане.

— Гледай, Джаки, за моята работа трябва по-внимателно да се пипа. Не желая някой да пострада. С други думи, по-добре братоците Фулси да ги няма наоколо.

Джаки се смръщи.

— И к’во да им кажа сега? Нали разбраха, че имам среща с теб, и помолиха да дойдат. Пък нали и някой долар трябва да припечелят? Виж, те тебе много те харесват.

— Така ли? Сигурно затова досега не са ме цапардосвали с нечия порта.

— Тц, гле’й сега, не е така. Те, момчетата, са си кротки душици, само дето докторите постоянно лекарствата им променят. И от тях мозъците им още повече се шашват. Сетне к’во друго може да стане освен някоя грешка?

Джаки ме изгледа умолително и се заигра с биреното шише. Приятели почти нямаше, пък и отдавна беше на мнение, че обществото съди братята Фулси прекалено строго. А истината бе точно обратната: обществото съвсем не бе взело нужните мерки хора като братоците да бъдат поставени на съответно полагащите им се, предвидени от закона места.

Потупах Джаки по рамото и рекох:

— Добре де, ще им намерим и на тях някаква работа, а?

Лицето му светна.

— Виж, знаеш, че стане ли някаква беля, много е гот наблизо хора като тях да имаш — обясни ми той, макар и да знаех, че белята става именно защото те са наблизо.

— Слушай сега да ти обясня моя случай, Джаки. Името на обекта е Мерик. Преследва една жена вече цяла седмица, за баща й пита. А бащата е безследно изчезнал доста отдавна. Толкова много време е минало, че юридически е обявен за покойник. Попритиснах го този Мерик вчера, обеща да не се мярка поне два дни, обаче не съм склонен да му вярвам много-много. Нетърпелив е, избухлив също.

— Оръжие носеше ли?

— Не видях да носи, но това не означава нищо. Беше в кола, седнал.

Джаки отпи от бирата, замисли се.

— Че защо пък точно сега ще се появява? — запита след малко.

— Какво?

— Щом като онзи — бащата — го е нямало толкова дълго време, защо този, другият тип, именно сега ще се изтърси тук да го търси?

Изгледах Джаки. Ей такъв си беше той. Че му хлопаше дъската, хлопаше, обаче определено не беше тъп. И аз бях запитал Ребека същото, макар и да не се бях замислял доста дълбоко върху забавянето във времето. Сетне в съзнанието ми изплава онази татуировка на ръката на Мерик. Възможно ли бе да е бил в затвора по времето, когато Клей е изчезнал? Излежал си присъдата и ето го тук сега. По принцип беше възможно.