Джон Коннолли - Нечестивци

— А той тук не е ли идвал, системите на място да проверява? Убеден съм, че подобна техника се нуждае от поддръжка веднъж или два пъти годишно, ако не и по-често.

— Не мога да кажа дали е идвал или не — рече Тод, съвсем ясно вече минал в отбранителни позиции, стреснат да не е казал някоя и друга излишна дума или издал вътрешни тайни. — Тези хора от „Ей-Сикюър“ си гледат работата, бих казал. Имаше си подписан договор и по силата му разни техници идват редовно, ама не е все един и същи човек.

— Е, да, така е. То от само себе си се разбира. Значи може и Джери Лежер да е идвал насам вместо Ланг. Сега обаче компанията май ще трябва да си търси нови хора. Щото и двамата са мъртви.

Този път Тод премълча. Понечи да ме поведе към Хармън, но му казах, че не е необходимо да ме съпровожда. Отвори уста да протестира, вдигнах ръка и той млъкна. Достатъчно бе интелигентен, за да усети, че има нещо, което напълно не разбира. Затова вероятно най-добрата му позиция е да наблюдава, да слуша и да се намеси само ако е абсолютно необходимо. Оставих го на верандата все така озадачен и закрачих през моравата към Хармън. По пътя пресрещнах децата му, които се връщаха в къщата. Изгледаха ме с любопитство, синът понечи да каже нещо, аз обаче им се усмихнах обезоръжаващо и те отвърнаха на усмивката. Красиви деца бяха, високи, стройни, в чудесна физическа форма, облечени неофициално, но пък в скъпи маркови дрехи.

Хармън определено не чу стъпките ми. Изглежда, имаше проблеми със слуха. Беше съблякъл сакото, клекнал край леха с алпийски цветя, садени сред нарочно поставени отломки от бели, носещи патината на времето варовикови скали. Бяха вдълбани дълбоко в земята и в тон с терена, наоколо пръстта бе осеяна с фини камъчета. Помежду им растяха цветя и ниски храсти с разноцветни листа — пурпурни, зелени, сребристи, бронзови. Добри бяха градинарите на Хармън, две мнения не можеше и да има. Доста умение, усилия и пари бяха инвестирани в това място.

Сянката ми падна върху него, той вдигна глава.

— Г-н Паркър, а? — рече с неутрален глас. — Гости не съм очаквал, промъкнали сте се, без да ви усетя. Е, нищо, след като сте тук, поне ще имам възможността да се извиня за казаното по телефона последния път, когато разговаряхме.

Понечи да стане и за миг се затрудни. Подадох му дясната си ръка, той я хвана. Протегнах и лявата, изправих го без усилие и в същия миг ужким случайно запретнах ръкава на ризата му. За миг се мярнаха птичи нокти, сетне ризата се върна на място.

— Благодаря ви — рече Хармън и се усмихна, но номерът едва ли мина — беше проследил погледа ми.

— Моля да ме извините, не е ставало дума досега, но май недочувате? — рекох.

— Е, да, малко ми е неудобно — отвърна той. — Лявото ми ухо беше по-слабо от дясното още от дете, с него чувах по-зле. Само че в началото не бе нещо кой знае колко сериозно и в нормалния живот не ми е пречило. Навремето много исках да служа във Виетнам. И не ми се чакаше повиквателна да ми пращат, по каналния ред да се движа. Бях млад — на двайсет години, пълен с енергия и плам, дето се казва. Тъкмо набираха новобранци във Форт Кампбел, та лесно се уредих там за начална подготовка — преди клетвата. Надявах се после да ме прехвърлят в 173-та военновъздушна дивизия. Не зная дали помните, но тя бе единствената с постоянна задача да нанася въздушни удари върху неприятелските позиции във Виетнам. През 1967 г. я наричаха Операция Джънкшън Сити. И сигурно така щеше да стане, само че на учение прекалено близо до мен избухна халосен снаряд и ми пукна тъпанчето. Значи оглушах почти сто процента с това ухо, засегнато ми бе и равновесието. Разбира се, уволниха ме и край. Това бе най-близкото, дето стигнах до реален бой. Още една седмица само ми оставаше до края на подготовката.

— Тогава ли ви правиха татуировката?

Хармън потри ризата си над китката, където бях зърнал птичите нокти, само че не я повдигна.

— Да, тогава. Сигурно съм бил свръхоптимист, нали знаете, млад човек — все прибързва, суетата също го движи. И си я направих. Без годините отдолу обаче, нали нямах такава служба. Сега понякога ми става неудобно. Затова избягвам да я показвам.

Изгледа ме продължително, внимателно в лицето и внезапно добави:

— Но вие май идвате зареден с цял куп въпроси?

— Да, и още имам — отвърнах кратко. — Познавате ли Реймън Ланг, господин Хармън?

Замисли се, наведе очи.

— Хм, Реймън Ланг, а? Ланг, казвате? Не беше ли същият, дето го застреляха в Бат? А във фургона му намерили дете — в някакъв си контейнер? Че откъде да го познавам?