Джон Коннолли - Нечестивци

Тук запъна. Досега не бе употребявал точната дума за онова, което е правил с деца, не и пред човек, различен от него. Сега обаче не беше моментът да упражнявам натиск.

— Няма нужда да ми разказваш това, Отис. Още не. Кажи само как завърши.

Той не отговори. Уплаших се, че линията прекъсна.

— Лошо стана — отвърна Касуел с тона на дете, което е нацапало гащите и сега очаква наказание. — Лошо стана, те сега са тук.

— Какво? — сепнах се аз. — При теб има ли хора?

Изругах наум липсата на покритие в района. Може би трябваше направо при Луис и Ейнджъл да отида? Помнех обаче потните Касуелови ръце върху карабината. Че беше на ръба на нервния срив, беше, но това не пречеше да отнесе някой със себе си на път за отвъдното. Според Ейнджъл къщата му била с решетки на прозорците и тежка дъбова врата, също както и онази в Галаад, където бяха държали затворена Луси Мерик. Да влезе в нея човек насила, без да го гръмнат, бе направо чудо, да не казвам невъзможно.

— Те са тука постоянно — продължи да бръщолеви Касуел, като ту шепнеше, ту хлипаше. — Цялата седмица, и по-отдавна… не помня добре… усещам ги… наоколо ходят, в мен се взират… все едно винаги тука са си били, тука значи. Не мога да спя, значи… нощем ги виждам… ей така с крайчеца на очите ги гледам. Те нищо не ми правят, само седят, гледат, чакат нещо да стане…

— Кои са тези те, Отис? — запитах аз, но вече се досещах.

Кои други освен Празните човеци?

— Лица в сянка… бели… очи нямат… стари мръсни дрехи… гнили патъци… опитвам нещо да им кажа, питам к’во искат… те мълчат, то и устата им празна! Гледам право в тях и к’во! Няма ги, сетне пак ги виждам. Пробвам да ги изгоня, не зная как…

— Виж, Отис, сега ще дойдем с моите приятели. На безопасно място ще те отведем. Ти само се дръж, скоро идваме.

— Знаеш ли… — захленчи Касуел треперливо, — те няма да ме пуснат!

— Те заради Луси ли са дошли, кажи ми, Отис? Заради нея ля?

— Заради нея. И другите.

— Но другите не са мъртви, Отис. Нали така — не са мъртвя? Иля?

— Ние винаги внимавахме. Така трябваше. Нали са депа?

Нещо горчиво се покачи в устата ми, задави ме. С мъка преглътнах.

— Луси при теб била ли е?

— Тука горе не е, ама… Един-два пъти на други места. Аз там тогава не съм бил. Те й даваха марихуана, къркане. Харесваха я. Тя понякога беше различна. Те я заставяха да обещае, че няма да каже. Имаха си начини, те…

Спомних си за Анди Келог. Момчето, направило саможертва, за да спаси по-малкото момиченце.

Имаха си начини…

— Кажи какво се случи с Луси, Отис? Какво се сгафи?

— Грешка беше — отвърна той, сега гласът звучеше по-спокойно, все едно за ежедневието говорехме — някой колата му чукнал, погрешна сметка за тока му изпратили. — Те я оставиха на мен след… след…

Закашля се, продължи, но какво точно се бе случило с Луси Мерик — изгубеното 14-годишно момиченце — все оставаше недоизречено.

— … казаха, че на следващия ден ще се върнат… а може да е било и повече. Не помня. Объркано ми е в главата. Требваше да се грижа за нея. Тя си имаше одеяло и дюшек. Хранех я, играчки й давах, книжки. Ама по едно време стана студено, значи голям студ сви. Исках да я заведа в моята къща, само ме беше страх, че там ще види нещо, пък ще го запомни, а сетне ще го каже и като я пуснем, мен ще ме разпознаят по това нещо. А там имаше малка бензинова печка… та съм я запалил да се постопли. И тя заспа…

Бях решил на час-два да я проверявам… ама ето на и съм задрямал. И като се събуждам и гледам… тя на пода лежи… и…

Сега се разрида отново, мина минута и нещо, преди да успее да ми разкаже останалото, хлипайки.

— … дима подуших още пред вратата… завих си една кърпа около лицето и пак трудно се дишаше… а тя на пода лежи, не мърда, лицето й червено, лилаво значи… и цялата в повръщано. Не зная колко време е била мъртва…

Значи честен кръст, ей на! Печката дотогава добре работеше. Може нещо тя да я е бърникала… не зная… не съм искал така да стане… Боже, изобщо не съм искал така да стане!

Сега ревна с все сила. Оставих го да плаче, след минута опитах пак.

— Къде я скри, Отис?

— Исках значи да почива някъде на благо място, близо до Бога и ангелите. Зарових я зад камбанарията на старата църква. Там нали трябва да е свята земя? Нямаше какво да сложа, ама там си е. Понякога през лятото й слагам цветя. Говоря й. Казвам й, че ми е мъчно, задето така стана…

— А частният детектив? Какво знаеш за Пул?

— Аз с тая работа нищо общо нямам — този път в гласа звучеше негодувание. — Той не искаше да си ходи и все въпроси задаваше. Трябваше по телефона да се обаждам. И него го зарових в църквата, само че далече от Люси. Нейното место си е специално.