Джон Коннолли - Нечестивци

Мерик се сепна, поклати глава, по лицето му се изписа съмнение. Може би не се бе замислял по това дали в тази игра освен Елдрич има и някой друг.

— Ти всъщност за какво говориш?

— Елдрич има клиент. Този клиент те манипулира посредством него. Негова е къщата, където си спал. Той те следи постоянно, изчаква да види кой ще се появи и къде, как ще реагира в резултат на действията ти. И когато въпросните хора излязат на светло, той ще се разправи с тях, не ти. На него не му пука дали ще намериш дъщеря си или не. Единственото, което го интересува, е…

Тук млъкнах. Дадох си сметка, че ще кажа безсмислица относно реалните желания на Колекционера. Какви са те? Да обогати колекцията си ли? Да въздаде своето правосъдие там, където човешкият закон е безпомощен да действа срещу онези хора? Тези неща наистина бяха съставни елементи на целите му, но далеч не обясняваха причините за съществуването му.

— Ти не знаеш какво го интересува, ако такъв изобщо има, нали? Ама и без това няма значение, така или иначе — тросна се Мерик. — А когато му дойде времето, да знаеш, няма човек на този свят, който ще поеме възмездието в свои ръце, отнемайки го от мен. Аз си искам компенсацията и ще си я получа. Вече ти го казах. Нужни са ми онези хора, дето ми отнеха дъщерята — да си платят за стореното. И ще си получат заслуженото — от моята ръка.

— Каква компенсация, бе? — рекох, опитвайки се да прикрия презрението в гласа си. — За дъщеря си говориш, а не за някаква си кола втора ръка, дето те оставила на пътя. И пак ти казвам, не заради нея го правиш, а заради себе си. Ти просто искаш някого да накажеш, задето накърнил чувствата ти. А детето ти служи само за извинение.

Гневът му пламна отново. Още веднъж усетих приликата между Франк Мерик и Анди Келог, постоянно тлеещия в тях, винаги готов да избухне гняв. Иначе Мерик бе прав: той и Келог бяха като баща и син. По някакъв си доста необичаен начин.

— Я млъквай, по дяволите! — ревна Мерик. — Изобщо не знаеш какво говориш.

Пистолетът отново прескочи в лявата ръка и дясната, свита в юмрук, надвисна над мен, кокалчетата побелели, готови да се забият я в лицето, я в бъбрека ми. Изведнъж застина, внезапно извърна глава, надникна през рамо, сякаш чуждо присъствие усети. А в следващия миг го усетих и аз.

В стаята стана хладно, чу се шум в коридора пред вратата на спалнята. Беше тих, приглушен, почти като стъпките на дете.

— Ти сам ли си тук? — измери ме с очи Мерик.

— Да — отвърнах и сам не бях сигурен дали казвам истината.

Той бавно закрачи към вратата, измъкна се рязко, безшумно в коридора. Оръжието държеше професионално, близо до кръста, в случай че някой отвън посегне да му го избие. Скри се от погледа ми, чувах как отваря врата подир врата, после се захвана да проверява дали има някой в стенните шкафове. След малко тъмната му сянка се мярна отново за миг пред отворената врата, стъпките му меко изтопуркаха по стълбището. На долния етаж повтори операцията, отваряйки всички налични врати. Когато се върна, лицето му бе загрижено, а в спалнята бе още по-хладно. Потрепери от студа и подхвърли:

— Какво, по дяволите, става в твоята къща, а? Нещо нечитаво има тук…

Само че аз повече не го слушах, сега усещах и миризмата й. Кръв и парфюм. Беше по-близо. Реших, че и Мерик я е подушил, защото ноздрите му потрепнаха няколко пъти. След малко заговори, само че гласът му звучеше някак далечно, абстрактно. Но в него сега имаше и налудничава нотка, трептеше опасно. Реших, че този път наистина ще ме убие. Помръднах устни да зашепна молитва, но думите не ми идваха, главата ми сякаш бе абсолютно празна.

— Повече да не си ми се мярнал пред очите, чуваш ли? В моите работи няма да се бъркаш! — изсъска той и от устата му изхвръкна слюнка, падна върху лицето ми. — Мислех, че си човек, дето от точна дума-две ще разбере, но не, не си такъв. Доста бели ми извъртя, сега обаче ще те обезвредя.

Наведе се над чантата, извади руло широка леплива лента. Прибра пистолета в джоба, откъсна парче, залепи го на устата ми. Сетне плътно обвърза краката ми над глезените. Извади мрежесто бозаво чувалче и го нахлузи върху главата ми, а на врата го затегна с още лента. С помощта на ножче изряза дупка в плата, точно под ноздрите ми, за да дишам по-леко.

— Слушай ме сега — заговори отново. — Това ще те задържи за известно време, та да съм сигурен, че няма тутакси по петите ми да хукнеш. И малко неприятности ще ти създам по-късно, за да ти се запълнят дните, та да нямаш време с мен да се занимаваш. Остави ме на мира да си свърша работата и всеки ще бъде доволен, а виновните — наказани.