Джон Коннолли - Нечестивци

— А мъртвите бебета?

— За тях той обвиняваше жените, макар че не пожела да даде конкретни имена.

— Повярвахте ли му?

— Нито за миг. В онази комуна той е бил доминиращата мъжка фигура. И ако лично не е държал оръдието на убийството им в ръцете си, то стопроцентово заповедта за това е била дадена от него. Но както вече казах, онези събития се развиват в едни доста отдалечени от днес, много по-различни времена. Пък и няма нужда да се връщаме толкова назад във времето, за да намерим примери на родени от кръвосмешение или извънбрачни връзки деца, които умират, защото така е най-удобно за виновниците.

И въпреки всичко Дъбъс е извадил голям късмет, че е отървал живота си, когато хората в Джакман научили какво е ставало в Галаад. Вероятно са имали разни подозрения и преди разкритите бебешки трупове, но самият факт вече коренно променя нещата. Повечето от сградите в онова селище са били разрушени. Оставили една-две плюс незавършената все още църква. Днес може би и самите те вече не съществуват. Не зная, не съм бил там много, много отдавна вече, кажи-речи от студентските години.

На вратата се почука. Влезе жената от рецепцията със сноп съобщения и чашка кафе за Крисчън.

— Как да стигна до Мейсън Дъбъс? — запитах аз.

Крисчън държеше чашката в ръка, отпиваше дълга глътка от кафето. Вече бе станал и мислеше нещо, вероятно за поредната си неотложна задача. За срещата с всевластния, по магарешки инатлив сенатор, който държи много повече на броя на гласовете на изборите, отколкото на положителните резултати в неговия щат.

— Не е трудно — рече Крисчън, докато ме изпращаше на вратата. — Мога да се обадя на офицера, който наблюдава поведението му. Не вярвам да има пречки за уреждането на едно посещение.

Благодарих, излязох. Навън полицейската кола вече я нямаше. Изчезнал бе и нисанът, но няколко минути по-късно го засякох по пътя обратно за Скарбъро. Паркиран бе пред сладкарница, а през витрината зърнах децата — седяха на маса и ядяха някакви жълто-розови пасти направо от кутията. Жената беше с гръб към мен. Раменете й бяха увиснали, стори ми се, че леко треперят, сигурно плачеше.

Имах да правя още едно посещение днес. Мислех си за споменатата от Анди Келог татуировка и за подхвърлената от Джо Лонг идея, че може би става дума за бивш военен, вероятно служил във въздушнодесантната дивизия. От дългогодишен опит знаех, че такова нещо трудно се проверява. Основната част от архива на военнослужещите се съхранява в национален център за документация „Линен състав“, а той се намира в Сейнт Луис, Мисури. Но дори и да получех някакъв достъп до огромната му база данни, което само по себе си бе отвратително трудна задача, пак щях да имам затруднения, след като не разполагах поне с дребен ключ към самоличността на въпросния човек. Дори и мъгляви подозрения спрямо името нямах, та нямаше смисъл да търся човек, който да рови в регистъра или да използва някоя от търсачките. Така или иначе налагаше се да търся външна помощ и връзки, а за това все още не бях готов. И Администрацията на ветераните (АВ) бе също трудно място за получаване на подобен вид информация. Малко бяха хората, готови да рискуват добре платена федерална работа с осигурена пенсия, отваряйки нечие досие в нарушение на правилата, за да услужат на някакво си частно ченге.

Роналд Стрейдиър бе индианец от племето на пенобскотите в района на Олдтаун. Беше служил в специална част по време на Виетнамската война, днес живееше в околностите на Скарбъро в стар, занемарен фургон с формата на куршум. Преди време разкривената алуминиева конструкция бе дом на човек на име Били Пърдю, днес обаче тя се бе превърнала в реален приют за скитници, всякакви пройдохи и закъсали за пари бивши братя по оръжие, които някак си намираха пътя към Роналдовата врата. Стрейдиър се бе уволнил като военен инвалид след нараняване в гърдите и лявата ръка в резултат на експлодирала автомобилна гума и за беля това се бе случило точно в деня на заминаването му от Виетнам. Само че до ден-днешен не бе сигурен кое го бе наранило повече — гумата или фактът, че е бил принуден да се раздели с немската си овчарка на име Елза. Кучето било армейски следотърсач и истински негов приятел, а сетне го прехвърлили в категорията военни излишъци. И Рони все още не можеше да се примири с тази мисъл, пък и се опасяваше, че виетнамците са изяли бойната му другарка. Сигурен бях, че ги мрази много повече заради това, отколкото че са стреляли по него, докато е носил униформата на американската армия.