Майкл Коннелли - Горящата стая

— Ще останеш ли, или искаше само това?

Попита го така, сякаш помежду им имаше нещо друго. Бош вдигна пликчето.

— Май е по-добре да тръгвам. Доста погледи са насочени към този случай.

— Ясно. Е, тогава ще се наложи да свърша сама. Между другото, къде е партньорката ти? Нали дойдохте заедно?

— Отиде да се обади по телефона.

— О. Аз пък си помислих, че е искала да ни остави насаме за известно време. Каза ли й за нас?

Тя се усмихна и запърха с мигли. Бош смутено извърна поглед.

— Не, Тереза. Знаеш, че не говоря за подобни неща.

Тя кимна.

— Никога не си го правил. Ти си човек, който си пази тайните.

Той я погледна.

— Опитвам се. Освен това беше отдавна.

— И пламъкът е угаснал, а?

Хари предпочете да смени темата.

— Да се върнем на случая. Не виждаш нищо различно от онова, което са установили в болницата, така ли?

Корасон поклати глава и отстъпи назад.

— Да. Нищо различно. Сепсис. Отравяне на кръвта, ако трябва да използвам по-често употребявания израз. Сложи го в съобщението си за печата.

— И няма проблем да го свържеш със стрелбата, така ли? Можеш ли да го заявиш официално?

Тя кимаше още преди Бош да е довършил изречението.

— Господин Мерсед е умрял от отравяне на кръвта, но като причина за смъртта посочвам убийство. Това си е чиста проба убийство отпреди десет години, Хари, и с готовност ще го потвърдя. Надявам се куршумът да ти помогне да намериш убиеца.

Бош кимна, сви пръсти около найлоновото пликче с куршума и каза:

— Аз също.

Бош взе асансьора до партера. През последните няколко години окръгът беше похарчил трийсет милиона за обновяване на патологията, но асансьорите пъплеха едва-едва, както винаги.

Намери Лусия Сото на товарната рампа отзад, облегната на една количка. Гледаше телефона си. Беше дребна, с хубавка фигура, и тежеше най-много петдесет килограма. Беше със стилен костюм от онези, които бяха на мода при жените детективи. Позволяваше й да носи пистолета си на кръста вместо в чанта и създаваше впечатление за сила и авторитет по начин, недостижим за каквато и да било рокля. Този беше тъмнокафяв и тя го носеше с кремава блуза. Отиваше на гладката й кафява кожа.

Лусия погледна приближаващия се Бош и се изправи забързано като хлапе, хванато да прави нещо нередно.

— Готово — каза Бош.

И й подаде найлоновото пликче с куршума. Сото го взе и погледна парчето метал през найлона. Двама санитари приближиха зад нея и подкараха празната количка към вратата на крилото, известно като Голямата крипта. Беше добавено наскоро към комплекса и представляваше хладилен склад с размерите на „Мейфеър“: тук се съхраняваха всички трупове, докато им дойде редът за аутопсия.

— Голям е — каза Сото.

Бош кимна.

— И дълъг. Според мен е от карабина.

— И изглежда в доста лоша форма — каза Сото. — Заприличал е на гъба.

Върна му пликчето и Бош го прибра в джоба на сакото си и каза:

— Мисля, че имаме достатъчно материали за сравнение. Достатъчно, за да извадим късмет.

Санитарите зад Сото отвориха вратата на Голямата крипта, за да вкарат количката. През рампата лъхна студен въздух, носеше неприятна миризма на химикали. Сото се обърна и погледна огромното хладилно помещение. Редици и редици тела, поставени по четири едно над друго на рафтове от неръждаема стомана. Мъртвите бяха покрити с непрозрачни найлони, краката им стърчаха, етикетите на пръстите им се полюшваха от предизвиканото от вентилаторите течение.

Сото бързо се извърна. Беше пребледняла.

— Добре ли си? — попита я Бош.

— Нищо ми няма — бързо отвърна тя. — Просто…

— Всъщност това е сериозно подобрение. Навремето нареждаха телата в коридорите. Понякога след особено натоварен уикенд ги натрупваха едно върху друго. И ставаше доста миризливо.

Тя вдигна ръка, за да спре по-нататъшните му обяснения.

— Моля те, приключихме ли?

— Приключихме.

Той тръгна и Сото го последва. Обикновено вървеше зад него и той не знаеше дали това е израз на някакво уважение към възрастта и ранга му, или нещо друго, може би проблем със самочувствието. Насочи се към стъпалата в края на рампата. Така се стигаше по-бързо до паркинга за посетители.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Ще занесем куршума в оръжейния отдел — каза Бош. — Като стана въпрос за късмет, днес е сряда на отворените врати. После ще идем да вземем досието и доказателствата от Холенбек. И поемаме нещата.

— Ясно.

Слязоха по стълбите и продължиха през паркинга за служители. Онзи за посетителите се намираше отстрани на сградата.