Долорес Редондо - Дар за бурята

Директорът сви рамене и погледна заместника си въпросително.

Амая се усмихна.

— Дойде ли онази сутрин съдия Маркина в затвора, за да се увери, че затворникът е преместен? — повтори тя.

Мъжът я погледна в очите.

— Не.

Тя се усмихна.

— Е, това беше всичко, приключихме. Много благодаря и на двама ви, бяхте много любезни, благодаря за отделеното време. Защото наистина искам да сложа точка на този случай.

Облекчението на директора беше видимо, едва прикритата тревога на лицето на заместника — също.

Амая се качи в колата, свика по телефона съвещание за следобед и напусна града по посока на Бастан, замислена за дългата поредица от лъжи. Заместникът отричаше присъствието на съдията в затвора, а той не само бе идвал, ами видеозаписът го поставяше пред килията на доктор Берасатеги.

Лелята беше сготвила леща. Мирисът на гозбата и пламтящият в камината огън накараха Амая да се почувства у дома, макар че отсъствието на Джеймс и най-вече на Ибай бяха потопили къщата в необичайна вече за всички тишина. Използва случая, за да звънне на Джеймс, който се изненада от обаждането; след кратък и безсмислен разговор тя побърза да прехвърли слушалката на леля си и на сестра си, за да погукат на Ибай, който според баща му слушал внимателно и с усмивка познатите гласове.

Небето над главата ѝ притъмняваше, а откъм планината вече се чуваше тътенът на първите гръмотевици, когато се отправи към управлението, замислена за разговора, който току-що бе провела с леля си. Веднага щом Рос тръгна за работилницата, Енграси я бе попитала:

— Какво става между теб и мъжа ти, Амая?

Беше се опитала да отклони въпроса.

— Защо мислиш, че става нещо?

— Защото ми отговаряш с въпрос и защото чух разговора ви, само дето не си заговорихте за времето.

Амая се бе усмихнала на тази забележка.

— Когато една двойка вече няма какво да си каже, подхваща разговор за времето, като с таксиджиите. Смей се ти, но това е един от признаците за неминуем разрив.

Лицето на Амая помръкна при тази мисъл.

— Вече не го ли обичаш, Амая?

Оправдавайки се, че закъснява, тя така се бе завтекла към вратата, че бе забравила да вземе ключа от колата, но от страх пред изпитателния поглед на Енграси бе предпочела да не се връща. Винаги се бе удивявала на умението на леля си да отгатва какво мисли, какво я измъчва.

Въпросът продължаваше да кънти в съзнанието ѝ: обичаше ли още Джеймс? Незабавният отговор беше „да“, обичаше го, сигурна беше, но… Какво изпитваше тогава към Маркина? „Сляпо увлечение“, би казал Дюпри. „Неудържимо привличане“, би казал Монтес. Йонан щеше да се изрази без заобикалки, той смяташе, че съдията замъглява разсъдъка ѝ и размива перспективата ѝ… Спомняше си как я бяха жегнали тези думи, но последните открития я караха да мисли, че е бил прав.

Влезе в залата за съвещания и видя, че Монтес вече подрежда върху дъската нарасналата камара от снимки и документи.

— Имаме ли някакъв напредък? — попита тя най-общо, докато зад стъклата на прозорците небето причерняваше все повече от плътните буреносни облаци.

Тя отиде до електрическия ключ и запали осветлението.

— Имаме, но не голям. Кръщавките ни позволиха да разчистим малко списъка, но както предполагах, процесът е дълъг и бавен. Първо, по адреса на бебето трябва да се открие съответната енория, след това да се разговаря лично с енорийските, защото само те имат достъп до тази информация, но пък приемат само в определени часове, и то не ежедневно, в много от църквите. Въпреки това ни провървя и ни се удаде да сведем четирите случая от Ондарибия например до два. Останалите бяха едно момиченце германче, починало по време на ваканцията на родителите, а второто беше кръстено.

— Сабалса?

— Както допускахме, след като почнахме да търсим данни от цяла Навара, броят чувствително нарасна. Но ограничавайки се до селищата в близост до реката, имаме един случай в Елисондо, втори в Оронос-Мугайре — докато той говореше, Монтес рисуваше кръгчета на картата, — трети в Нарбарте, два в Донестебе и два в Ондарибия, както вече ви информира инспекторът.

Докато Амая изучаваше схемата, очертана от червените кръгчета върху картата, силен гръм разтресе полицейското управление из основи; тя погледна навън в мига, в който дъждовната завеса заблъска по прозорците.

— Какъв период от време обхващат данните?

— Десет години — отговори Сабалса. — Искате ли да се върна по-назад?