Камилла Лэкберг - Вещицата

Разбираше обаче, че не е толкова лесно да откриеш нова любов. Човек не може да пришпори чувствата си, пък и изборът е ограничен, когато живееш в малко градче. Освен това Мартин си падаше малко женкар, преди да срещне Пия, така че в доста от случаите рискуваше да повтори. А мнението на Йоста по въпроса бе, че ако нещата не са сработили първия път, то вторият едва ли ще е по-добре. Но какво ли разбираше той? Голямата му любов беше съпругата му Май-Брит, с която бе делил зрелия си живот. Нямаше друга нито преди, нито след нея.

Рязък телефонен звън го извади от размислите.

— Полицейско управление Танумсхеде.

Йоста се заслуша напрегнато в гласа в другия край.

— Идваме. Какъв е адресът? — попита той, записа го, затвори и се втурна в съседната стая, без да почука.

Мелберг се стресна, събуден от дълбокия си сън.

— Какво, по дяволите? — възкликна той и зяпна Йоста.

Косата, която беше зализал нагоре в напразен опит да прикрие голото си теме, падна обратно надолу, но той бързо я намести с отработено движение.

— Изчезнало дете — каза Йоста. — Момиче на четири години. Няма го от сутринта.

— От сутринта? И родителите се обаждат чак сега? — попита Мелберг и скочи от стола.

Йоста погледна ръчния си часовник. Минаваше три.

Изчезналите деца не бяха нещо обичайно. Лятно време се разправяха най-вече с пияници, обири, крадци, нападения и евентуално опити за изнасилване.

— И двамата си мислели, че момичето е при другия родител. Казах, че тръгваме веднага.

Мелберг напъха крака в обувките си, които стояха до бюрото. Кучето му Ернст, което също се беше събудило, облегна изморено глава на пода, след като установи, че развълнуваната обстановка няма да включва нито разходка, нито нещо за ядене.

— Къде отиваме? — попита Мелберг, подтичвайки след Йоста към гаража.

Вече се бе задъхал тежко, когато стигнаха до колата.

— Става дума за имота на семейство Берг — каза Йоста. — Там, където живееха Странд.

— По дяволите — каза Мелберг.

Само беше чел и слушал за стария случай, който датираше много отпреди да дойде във Фелбака. Но Йоста го помнеше.

И сегашното обаждане му се струваше твърде познато.

— Ало?

Патрик избърса ръка, преди да вдигне, но телефонът все пак се изцапа с пясък. Със свободната си ръка махна на децата да дойдат, след което извади пакет бисквити с аромат на ванилия и кутия с ябълкови резени. Ноел и Антон се нахвърлиха на бисквитите, като и двамата опитваха да ги издърпат от ръцете на другия, поради което целият пакет падна в пясъка и по-голямата част от бисквитите се разсипаха навън. Няколко други родители погледнаха към тях и Патрик усети как сумтят. А и не беше като да не ги разбира. Смяташе, че двамата с Ерика са относително компетентни родители, но въпреки това близнаците понякога се държаха като отгледани от вълци.

— Чакай, Ерика — каза той, с въздишка събра част от бисквитите и ги издуха.

Ноел и Антон вече бяха изяли толкова много пясък, че още малко едва ли щеше да им навреди.

Мая взе кутията с ябълковите резени, сложи я в скута си и вдигна поглед към плажа. Патрик се загледа в тънкия й гръб и косата, която се беше сплъстила от влагата. Беше небивало хубава, така седнала на пясъка, въпреки че той, както обикновено, не беше успял да върже косата й.

— Вече мога да говоря. На плажа сме и тъкмо претърпяхме малък бисквитен инцидент, с който трябваше да се заема…

— Окей — каза Ерика. — Но иначе всичко е наред?

— Да, да, всичко е супер — излъга той, докато отново опитваше да избърше ръцете си в банския.

Ноел и Антон продължаваха да дъвчат бисквити, а пясъкът между зъбите им хрущеше шумно. Над тях кръжеше чайка и ги чакаше да оставят бисквитите без надзор само за секунда. Най-вероятно обаче щеше да остане излъгана в очакванията си. Близнаците можеха да излапат пакет бисквити за рекордно време.

— Обядът е готов — каза Ерика. — Да сляза ли при вас?

— Да, разбира се — отвърна Патрик. — Само донеси и термос с кафе, като не съм свикнал, взех че го забравих.

— Разбрано. Your wish is my command [6] Желанието ти е заповед за мен. — Б. пр. .

— Благодаря, скъпа, нямаш представа колко много копнея за чаша кафе в момента.

Усмихваше се, когато затвори. Каква привилегия бе само, че след пет години и три малки деца все още усещаше пеперуди в стомаха, когато чуеше гласа на съпругата си по телефона. Ерика беше най-доброто, което му се е случвало. Е, с изключение на децата, разбира се, но от друга страна, без Ерика тях изобщо нямаше да ги има.