К Тюдор: Тебеширения човек

Главата на момичето почиваше върху малка купчина оранжеви и кафяви листа.

Бадемовите й очи гледаха нагоре, към сводестите клони на яворите, буковете и брястовете, но не виждаха слънчевите лъчи, които подобно на предпазливи пръсти минаваха между тях и пръскаха златисти петънца по земята. Не мигаха, нито потрепваха, когато дребни горски буболечки лазеха през зениците им. Не виждаха вече нищо освен тъмнина.

Малко встрани една бледа ръка се протягаше от друга купчина шума, като че търсеше помощ или пък уверение, че не е сама. Но нищо такова не идваше. Останалите части от тялото бяха по-надалеч, разпръснати и скрити из други уединени кътчета на гората.

Наблизо изпука съчка. Звукът й отекна като изстрел в застиналата тишина и подплаши цял рояк птици от храстите.

Някой доближи и приклекна до невиждащото момиче. Леко докосна с ръце косата й, в трепетно очакване поглади с пръсти студената й буза. После вдигна главата, махна няколко листенца, полепнали по окървавения чукан на врата, и внимателно я положи в торба, където тя легна сред няколко натрошени парчета тебешир.

След кратко колебание бръкна вътре и затвори очите й. Накрая дръпна ципа на торбата, изправи се и я отнесе.

Няколко часа по-късно пристигнаха полицаите и екипите от криминалисти. Те оглеждаха, номерираха, фотографираха и накрая отнесоха тялото на момичето в моргата, където частите останаха няколко седмици, сякаш в очакване да бъдат сглобени.

Това така и не се случи. Имаше щателни следствени действия, издирвания, допитвания, но въпреки всички усилия на полицията и цялото население на града главата никога не бе открита и момичето от гората никога не стана отново цяло.

Да започнем отначало.

Проблемът беше, че никой от нас не бе съгласен с останалите по въпроса кога точно е началото. Дали когато Дебелия Гав получи кутия тебешири за рождения си ден? Дали когато ние започнахме да рисуваме тебеширени фигурки, или когато те започнаха да се появяват от само себе си? Дали при ужасния инцидент, или при откриването на първото тяло?

Начала колкото щете и всяко от тях, предполагам, може да свърши работа. Но според мен истинското беше денят на панаира. Него съм запомнил най-добре. Заради Момичето от въртележката, разбира се, но също и защото това беше денят, в който всичко престана да бъде нормално.

Ако нашият свят бе едно от онези стъклени кълба със снежинки, то това бе денят, в който някой скучаещ бог го взе, разтърси го хубаво и пак го остави на мястото му. Дори когато снежинките паднаха и се успокоиха, нещата вече не бяха същите. Не точно. Може и да са изглеждали същите през стъклото, но отвътре всичко беше различно.

Това беше и денят, в който за първи път срещнах господин Халоран, което е още една причина да бъде подходящ за начало.

− Ще има буря, Еди.

Баща ми обичаше да предсказва времето с плътен, авторитетен глас, като хората по телевизията. Правеше го с абсолютна увереност, макар че почти винаги бъркаше.

Погледнах през прозореца към безупречно синьото небе — толкова ярко, че чак те караше да примижаваш.

− Не ми изглежда да се задава буря, татко — казах с уста, натъпкана с хапка сандвич със сирене.

− Това е, защото няма да има никаква буря — намеси се мама, влизайки в кухнята внезапно и безшумно като някой нинджа. — По Би Би Си съобщиха, че ще е слънчево и горещо целия уикенд… и не говори с пълна уста, Еди.

− Хмммм — изсумтя татко, както правеше винаги, когато не бе съгласен с нея, но се боеше да й възрази.

Никой не смееше да възразява на мама. Тя беше — а и все още е — малко плашеща. Висока, с къса тъмна коса и кафяви очи, които можеха да искрят, ако е весела, или да стават почти черни, ако е ядосана (впрочем подобно на супергероя Хълк по-добре бе човек да не я ядосва).

Мама беше доктор, но не от обикновените доктори, които ти гипсират крака или ти бият разни инжекции. Татко веднъж ми обясни, че тя помага на хора, които имат проблеми. Не спомена какви точно, но предположих, че трябва да са доста тежки, за да опре човек до нея.

Той също работеше, но от къщи — пишеше разни неща за вестници и списания. Но не през цялото време. Понякога се оплакваше, че никой не искал да му даде работа, или казваше през горчив смях: „Този месец аудиторията ми е в почивка, Еди“.