Крис Картер - Галерия на мъртвите

— Премествали ли сте я? — попита Хънтър.

— Не, още не — отвърна Уайт. — Чаках вас да видите тялото така както е намерено, защото ако се вгледате внимателно, не изглежда така, сякаш убиецът я е одрал напълно.

Робърт отстъпи крачка назад и наклони глава настрана.

— Прав си — каза. — Изглежда така, сякаш на гърба й е останало парче кожа.

Гарсия отиде до партньора си.

— Странно. Защо убиецът ще одере повечето й кожа, но ще остави едно парче на гърба?

— Хайде да видим, а? — предложи Уайт и заобиколи от другата страна на леглото. — Ще ми помогнете ли, момчета?

— Разбира се.

Фотографът се премести в другия край на стаята, за да не им пречи.

— Нека я повдигнем в седнало положение, доколкото можем — рече Уайт и кимна на двамата детективи, които отвърнаха със същото. — На три… Едно, две, три.

Тримата надигнаха трупа от леглото и наклониха глави настрана, за да погледнат гърба на жертвата.

Най-после видяха парчето кожа и се вцепениха.

— Господи! — възкликна Уайт. — Какво е това, по дяволите?

Все още гол, мъжът седна пред тоалетката и се втренчи в отражението си в трикрилото огледало, оглеждайки профила си от два ъгъла. Обожаваше странното усещане, което изпитваше всеки път, когато се готвеше да започне преобразяването си. Чувството беше сложно и не можеше да го обясни добре дори той, но и го изпълваше с усещане за постигната цел, примесено с нещо, което можеше да се опише само като умопомрачителен екстаз.

Той се наслаждава на чувството още една минута и го остави да се разпространи из тялото му като кръв, която тече във вените му.

Въодушевен, мъжът се усмихна.

Знаеше, че може да си придаде какъвто вид иска. Можеше да промени формата на носа си, цвета на очите си, формата на скулите, ъгъла на брадичката, пълнотата на устните, очертанията на ушите, качеството на зъбите… всичко. Познанията му да моделира латексови маски и протези, съчетани с уменията да се гримира, бяха ненадминати. И още по-добре, ако комбинираше всичко това с няколко електронни джунджурии, той можеше да промени дори звученето и силата на гласа си, както беше правил и преди.

Мъжът се облегна назад на стола и погледна снимката, която беше закачил в горния десен ъгъл на огледалото. Нямаше абсолютно никаква представа кой е човекът на нея. Беше я видял в произволен уебсайт за фотографии и външността на мъжа му се стори много интересна — топчест нос, ниски скули, чувствени устни, сини очи и извити вежди, които придаваха на лицето му тъжен вид. Хареса му. Освен това кожата на човека беше един нюанс по-тъмна от неговата.

Той оформи няколко парчета латекс по подобие на носа, устните и скулите на непознатия, сложи тънък пласт специално лепило на едното и започна да си представя какъв е мъжът в реалния свят — как говори, върви, усмихва се, смее се… Дали гласът му е нисък и тих или силен и властен, или комбинация от двете?

„Ами характерът му — запита се той. — Дали е дружелюбен, приказлив, стеснителен, затворен в себе си, забавен, сериозен, интелигентен?“ Вероятностите бяха безброй и това силно го вълнуваше. Обожаваше процеса на създаването на всяка нова личност, в която се превъплъщаваше. Обичаше го, защото нямаше по-добър от него в това отношение. Но физическото преобразяване, съчетано с представата за характера, беше само част от забавлението. Истинското вълнение, същинският творчески процес щеше да дойде по-късно, защото мъжът несъмнено беше творец.

Хънтър, Гарсия и Уайт се изненадаха, когато видяха, че на гърба на Линда Паркър е останало идеално оформено парче кожа с прави ъгли. Парчето всъщност покриваше целия й гръб, от лявата до дясната страна и от два сантиметра под раменете чак до началото на хълбоците й, но изненадите не свършваха дотук. Въпреки всичката засъхнала кръв, която покриваше по-голямата част на парчето кожа, и тримата ясно видяха, че на него набързо е изрязано нещо, което е разкъсало кожата и се е врязало в плътта.

— Какво е това, мамка му? — прошепна Карлос и присви очи.

— Томи — извика Уайт и направи знак на фотографа да дойде при тях. — Трябва да заснемеш нещо.

Томи го погледна така, сякаш искаше да каже: „Няма ли край това изродско шоу?“

— Веднага — подкани го Уайт.

Фотографът нагласи очилата си и заобиколи от лявата страна на леглото.

— О, Боже! — възкликна и поклати глава. — Ненормална работа!

Изрязаните фигури на гърба на жертвата приличаха на странна комбинация от символи и букви, които образуваха четири отделни хоризонтални реда. Знаците бяха грубо изрязани в прави линии, без извивки.