Крис Картер - Галерия на мъртвите

След няколко секунди Томи се успокои и започна да снима. Въпреки заслепяващата светлина на светкавицата на фотоапарата, която проблясваше зад тях, Хънтър остана съсредоточен.

Докато погледът му се преместваше от буква на символ и от прав ред на прав ред, в сърцето му се зароди нов трепет и набра инерция като ракета.

— Това някакъв език за боготворене на Сатаната ли е? Или някаква друга подобна щуротия? — попита Гарсия.

Хънтър бавно поклати глава.

— Е, определено не е английски — каза Уайт.

— Може да е извънземен език — предположи фотографът.

— По-лесно е да повярвам в това, отколкото, че човешко същество е способно да извърши такива гадости.

— Не — най-после наруши мълчанието си Хънтър. Гласът му беше монотонен. — Това е латински.

— Латински?

Карлос и Томи погледнаха Хънтър и се намръщиха озадачено, а после отново насочиха вниманието си към знаците на гърба на жертвата и дълго ги гледаха.

Уайт също не изглеждаше убеден.

— Не виждам такова нещо, Робърт — каза той, накланяйки глава ту наляво, ту надясно. — А моят латински изобщо не е лош.

— Ако е латински, тогава какво означават символите? — попита Гарсия.

— Не са символи — отвърна Хънтър, но разбираше, че всеки би сбъркал изрязаните в плътта букви със символи. — Просто буквите са изписани небрежно.

Карлос и Уайт не можаха да проследят мисълта му.

— Ще я държите ли, момчета? — попита Хънтър. — Искам да освободя ръцете си.

— Да, държим я — отговори Уайт.

Робърт пусна трупа.

Гарсия и Уайт го задържаха изправен.

— Тези порязвания по кожата — започна Хънтър, като сочеше, докато обясняваше. — Линиите, използвани да се оформят буквите, са направени с бързи разрязвания с някакво острие.

— Той пресъздаде движението с ръка и протегнат показалец.

— Да, добре — съгласи се Карлос.

Уайт също кимна.

— И както виждате — продължи Хънтър и пак посочи, — извършителят е използвал само прави линии, няма извивки. Това ни предоставя две възможности за избор. Или нарочно е нарисувал някои букви по този начин, или не е внимавал, докато ги е изрязвал. И в двата случая тук има няколко линии, които не са свързани там, където трябва, защото или не е стигнало мястото, или е пропусната целта. Затова някои знаци приличат повече на символи, отколкото на букви.

Гарсия, Уайт и Томи, който беше престанал да снима, за да се съсредоточи върху обяснението на Хънтър, все още изглеждаха озадачени.

Робърт се опита да поясни.

— Например тук. Това би трябвало да е „Р”. — Изписа с пръст буквата над вече съществуващата, без да докосва жертвата, но този път използва извита линия. — А това е „D”. — Повтори същото. — Някои са и много разкривени, и неравни и затова се виждат много по-трудно. Ето например тук. Това би трябвало да е „Н”, това „М”, това „S” и това „С”.

Докато изписваше с пръст буквите, доводите му започнаха да стават много по-смислени.

— Да ме вземат дяволите — рече Карлос и отвори широко очи от почуда, докато гледаше знаците. Загадката започваше да му се изяснява, но все още не разбираше всичко.

— Следващият ни проблем е, че както виждате всички — Хънтър още не беше приключил, — тук има четири ясни хоризонтални линии, които предполагат, че има и четири различни думи, но не е така.

Гарсия все още гледаше объркано изрязаните в плътта знаци.

— Колко са думите? — попита Уайт.

— Три — отвърна Хънтър. — Но са разделени на абсолютно произволни места, за да “се образуват четири реда. Ако ми дадете лист и писалка, ще ви покажа.

— Аз имам — рече фотографът и отиде до калъфа на фотоапарата си, който беше оставил до вратата на спалнята. След няколко секунди даде тефтерче и писалка на детектива.

— Ето го първият ред.

Робърт изричаше всяка буква на глас, като първо я посочваше върху гърба на жертвата, а после я записваше в тефтерчето.

Накрая им показа какво е написал.

PULCHR.

ITUDOCI.

RCUMD.

ATEIUS.

— Какво означава това, мамка му? — зачуди се Карлос и двамата с Уайт отново положиха трупа в легнало положение.

Той знаеше, че партньорът му вижда нещата по различен начин от повечето хора. И мозъкът му работеше по друг начин, особено когато трябваше да решава загадки, но понякога Хънтър не само че го изненадваше, но и го плашеше.

— Как, по дяволите, успя да забележиш всичко това сред откачените порезни рани на гърба й, при това толкова бързо?

— И аз щях да те питам същото — обади се Уайт. — Виждал ли си такова нещо преди?