Крис Картер - Галерия на мъртвите

Той никога не обсъждаше случаите си с никого извън сферата на разследването, колкото и близки да му бяха, но трябваше да признае, че на няколко пъти беше много близо да й се довери. Трейси не само че беше един от най-земните хора, които познаваше, но и много уважаван преподавател по криминална психология в Калифорнийския университет. Ако имаше цивилно лице, което да разбира напрежението, на което беше подложен Хънтър в отдел „Свръхтежки убийства”, Трейси Адамс определено беше този човек.

— Съжалявам за лекцията снощи — каза Хънтър, сменяйки темата. — Наистина я очаквах с нетърпение.

— Не е вярно — възрази Трейси. Закачливостта в тона й издаде усмивката на лицето й. — Забрави ли колко седмици те убеждавах да се съгласиш?

Той не отговори.

— Но признай, Робърт. Беше ти забавно, нали? Видях го. Зарази се от ухапването на бацила на преподаването.

Хънтър кимна на себе си.

— Не беше толкова болезнено, колкото очаквах.

— Е, аз обичам работата си — каза Трейси. — Но ще ти кажа едно — бих дала почти всичко за броя на присъстващите и за пълното внимание, което получи ти през онези няколко минути. Всички в залата бяха абсолютно завладени от това, което ти казваше. Включително аз.

Хънтър се засмя.

— А най-интересното тепърва предстоеше.

— Да, предполагам.

Хънтър се приближи до големия прозорец на дневната си. На небето бяха започнали да се събират облаци и лека-полека лишаваха нощта от звезди.

— Робърт… там ли си още?

Той съзря отражението си в стъклото. Изглеждаше уморен.

— Да. Тук съм.

— Вкъщи ли си?

Кратко мълчание.

— Да, върнах се преди пет минути, но все си мисля, че трябваше да остана. Криминалистите все още са там и ще бъдат там най-малко още два-три часа.

— Еха, толкова лошо ли е положението? — Въпросът се отрони неволно от устата на Трейси и тя за втори път за по-малко от минута съжали за избора си на думи, но преди да има време да се извини, Хънтър я изненада.

— По-лошо, Трейси — потвърди той с мрачен глас. — Много по-лошо.

Първоначалният й подтик беше да го попита дали иска да говори за това, но този път разумът най-после изпревари действието и тя бързо перифразира въпроса наум, преди да го зададе:

— Искаш ли компания? Искаш ли да дойдеш?

Хънтър се поколеба.

— Още съм будна — добави тя. — И ще будувам часове наред. Сигурна съм.

По една случайност Трейси Адамс също страдаше от безсъние, макар и не толкова тежко, колкото Хънтър.

— И утре ще започна късно. Първата ми лекция е чак в единайсет.

Истината беше, че Хънтър с удоволствие би приел компанията й, но накрая надделя трезвият му разум.

— Може ли да го отложим за друг път? Тази нощ не съм особено добра компания за никого.

Говореше сериозно, но това беше само част от причината. Нещо го глождеше, откакто беше влязъл в спалнята на Линда Паркър преди няколко часа, и преди да свърши нощта, искаше да проучи някои неща в няколко бази-данни.

— Разбира се — отвърна Трейси след минута мълчание. — Ако промениш решението си, знаеш къде да ме намериш, нали?

— Знам. Ще ти се обадя.

Веднага щом приключиха разговора, в главата на Хънтър като лавина започнаха да се премятат образи от местопрестъплението. Той отново погледна небето. Вече нямаше звезди. Изглежда, мракът беше дошъл в Лос Анджелис по повече от един начин.

Доктор Каролин Хоув, главният съдебен лекар на Лос Анджелис, ставаше рано. Правеше го толкова отдавна, че вече не си спомняше откога. Още когато беше ученичка, дори през летните ваканции, малката Каролин ставаше и беше готова за игри на разсъмване. Един от най-ранните й спомени за покойния й баща беше, когато той й казваше, че ако потърси определението на „ранно пиле” в речника, вероятно ще види своя снимка.

Тази сутрин, като всяка друга в годината, доктор Хоув пристигна в Института по съдебна медицина на Мишън Роуд най-малко един час преди всеки друг патоанатом в екипа й. Този пръв тих час на самота беше любимото й време на работния ден.

На рецепцията във фоайето на изумителната в архитектурно отношение стара болница, превърната в морга, седеше Франк, нощният пазач, чието телосложение наподобяваше танк. Той я поздрави със сърдечна усмивка.

— Добро утро, докторе — каза с естествения си баритонов глас.

Доктор Хоув също му се усмихна. Въпреки че наближаваше петдесетте, тя изглеждаше на трийсет и няколко, висока и слаба, с проницателни зелени очи, пълни устни, изпъкнали скули и изящен нос. Тази сутрин дългата й кестенява коса беше завързана на стегната опашка.