Крис Картер - Галерия на мъртвите

Барбара не откри грешка в логиката на Карлос, която малко я уплаши.

— Тогава смятате, че всичките онези петна размазана кръв са направени нарочно? За да преобразят стаята в… скулптура… платно… произведение на изкуството?

Погледът й отново се стрелна между двамата детективи.

Този път най-после отговори Хънтър:

— В момента изглежда точно така, капитане.

Мъжът винаги предпочиташе да пътува нощем. Ниските температури бяха много по-благоприятни не само за двигателя на колата, но също и за гумите, да не говорим, че

нямаше голямо движение. Това обаче беше само част от причината.

Той беше нощна птица още от малък. Обичаше звуците, миризмите и загадъчността на нощта. Обичаше как нощта го плаши и в същото време го освобождава, но най-много обичаше мрака и това, че идеално го скрива.

Мъжът много добре помнеше кога майка му го караше да си ляга — точно в девет всяка вечер. Без изключение. Никога.

И той никога не спореше. Нямаше смисъл, защото нямаше да има спор. Опиташе ли се да й отвърне или да й противоречи по някакъв начин, пред него се отваряха дверите на ада. Затова вместо да спори, веднага щом часовникът удареше девет, той тихо и спокойно отиваше в стаята си. Не беше необходимо майка му да казва нищо. Номерът беше, че той всъщност не заспиваше. Лежеше и си представяше, че е някъде другаде. Представяше си, че е някой друг.

А въображението му беше голямо.

Много по-голямо от дверите на ада.

Много по-голямо от самия ад.

Това обаче беше много отдавна. Сега тези двери бяха затворени завинаги.

За жалост се бяха отворили по-нови, усъвършенствани и по-внушителни двери.

Лаещо куче някъде на алеята за коли прекъсна спомена му. Нощното шофиране намали седемчасовото пътуване на пет часа и половина и мъжът стигна до крайната си цел много по-рано.

Той погледна часовника си. Центърът щеше да отвори след няколко часа.

Както седеше зад волана, мъжът разкърши гръб и разтри врата си. По улиците се движеха все повече хора, тъй като работният ден скоро щеше да започне. Автобусните спирки се пълнеха, крачките ставаха все по-забързани и шумът на уличното движение се засилваше с всяка изминала минута.

Мъжът се облегна назад и се замисли какво да направи. Можеше да отиде да закуси в някое кафене и да поведе разговор с човека зад тезгяха или на съседната маса. Това би му дало възможност да изпробва новата си самоличност. Майк — това беше името, което бе избрал за нея.

„Да“ — помисли си той. Този план беше добър.

След това щеше да се качи в колата си и да превърже ръката си.

Капитан Барбара Блейк се замисли върху предположението на Хънтър и Гарсия. Не беше необходимо да си експерт, за да видиш колебанието в поведението й.

— Както подчерта Карлос, капитане — каза Хънтър, отново привличайки вниманието й, — разследването ни е на твърде ранен етап, за да приемем нещо с някаква степен на сигурност. Всичко това означава, че трябва да сме отворени за други възможности. Сигурен съм, че човек, който е способен на такова нещо, има и много изкривено виждане за реалността.

— Защо ли не съм изненадана? — отвърна тя. В отдел „Свръхтежки убийства” в малко неща имаше логика. — Е, коя е жертвата? — попита Блейк и кръстоса крака. — Имаме ли вече информация за нея?

— Имаме, но не е подробна — отговори Гарсия и взе тефтерчето от бюрото си. — Името й е Линда Паркър, родена на девети март 1994 година в Харбър Сити. Единствено дете на Емили и Винсънт Паркър. Емили е домакиня, а Винсънт е счетоводител и има фирма в Ролинг Хилс. Линда е учила в гимназия „Нюпорт Харбър” и е завършила през 2011-а. Очевидно е успяла да избегне повечето недостатъци на пубертета, защото е започнала да се снима като манекенка за каталози, когато е била едва на тринайсет. В училище е избирана за Кралица на красотата три поредни години. През последната година всички били сигурни, че „по всяка вероятност тя ще стане супермодел”. Когато завършила гимназия, Линда печелела доста добре от снимки за каталози и носела почти толкова пари, колкото баща си. Решила да пропусне колежа и да се съсредоточи върху кариерата си на манекенка. Предполагам, че основната идея е била да се издигне на международно ниво и да работи с прочути модни дизайнери. Успяла да си осигури няколко участия в ревюта в известни международни модни шоута, всичките в Европа, но голямата кариера на топмодел тепърва предстояла.

— Като казваш каталози, какво имаш предвид? — попита капитан Блейк.