Крис Картер - Галерия на мъртвите

Въпреки стъписването си мъжът бързо плъзна ръка от рамото към гърлото на момичето и го притисна до себе си.

— Не мърдай! — извикаха едновременно пет гласа и пет щурмови винтовки „М16” се прицелиха в едно и също място от пет квадратни сантиметра на гърдите на мъжа.

— Пусни момичето! — заповяда агент Ричардсън. Гласът му беше спокоен, но изпълнен с решителност.

Мъжът не отговори. Голямата му и силна ръка обхващаше изцяло врата на момичето и пръстите му се срещаха на тила й. Не се нуждаеше от другата си ръка, за да прекърши врата й.

— Пусни момичето — повтори агент Ричардсън. — Всичко свърши. Знаеш, че не можеш да победиш.

— Не съм сигурен — каза мъжът. Очите му се стрелнаха надолу към ръката му и после отново се върнаха на петимата командоси.

Хедър се помъчи да диша през носа, но въздухът срещаше препятствия в ноздрите й и главата й се разтресе от усилието. Сълзите й мокреха ръцете на мъжа.

— Всичко е наред, Хедър — каза агент Ричардсън. Макар че говореше на момичето, погледът му остана прикован в мъжа, който стоеше пред него и я държеше за врата. — Майка ти ни изпрати. Ние работим с нея. Ще те заведем у дома, миличка.

Хедър се опита да каже нещо, но мъжът я стискаше силно за шията и гласните й струни можаха да издадат само един слаб писклив звук.

— Ще прекърша врата й само за част от секундата — каза мъжът, който също се беше втренчил в очите на агент Ричардсън. — Знаеш това, нали?

— Искаш да говорим за изчисления? — отвърна Ричардсън. — Добре, мога да го направя. Ако си бърз като светкавица, ще го сториш може би за една секунда, но ще ти трябват и двете ръце, за да го направиш толкова бързо. Само с една ръка ще са ти необходими още една-две секунди и не забравяй, че пак трябва да бъдеш бърз като светкавица. Проблемът ти е, че всички ние имаме модифицирани щурмови винтовки „М16” с високоскоростни муниции. Това означава, че патронът излита от дулата на оръжията ни със средна скорост три хиляди метра в час. Разстоянието между нашите оръжия и теб е около два метра и половина, плюс-минус няколко сантиметра. Ако включим това в уравнението, ще пресметнем, че всеки един от куршумите ще стигне до гърдите ти за 0,0004 от секундата. Не мога да го сравня с нищо, за да ти дам по-добър пример, защото нищо друго в този свят не се движи толкова бързо. Затова, както вече казах, както и да го погледнеш, ти губиш. Ти и момичето идвате с нас, независимо дали искаш или не. Няма абсолютно никакво съмнение, че момичето ще остане невредимо, но ти имаш избор — невредим или в чувал за трупове — и ти давам три секунди да решиш. Три…

Мъжът видя, че губи битката на погледи.

— Две…

Пръстите на командосите се увиха около спусъците.

— Едно…

Мъжът пусна врата на момичето.

— Агент Фишър е вън от опасност — съобщи Ейдриън Кенеди на Хънтър, Гарсия и капитан Блейк. Той беше долетял от Вашингтон сутринта. — Тя загуби ръката си. Била е ампутирана до лакътя. — Очите му се отместиха към Гарсия, който не трепна от острия му поглед.

— Ами дъщеря й? — попита Хънтър, който се беше облегнал назад на стола си, преплел пръсти под брадичката си и подпрял лакти на облегалките за ръце.

— Видя ли я? — попита Кенеди.

— Не, за съжаление.

— Трябва да я видиш. Тя е най-сладкото момиче, което ще срещнеш някога, освен това ти спаси живота й.

— Бих искал да я видя някой ден — отвърна Хънтър. — Как е тя?

— Добре е. Очевидно е в шок и разстроена, че майка й е изгубила ръката си, но ще се оправи.

— Докато сме на темата, каква е цялата история, Робърт?

— попита капитан Блейк. — Как преминахте от устроената засада до откриването на адреса на убиеца?

Хънтър повдигна рамене.

— Опитвах се да свържа някои факти и ми хрумна идея — обясни той. — Знаехме, че убиецът пътува. Той вече беше убил четирима души в четири щата. Имайки предвид това, ние се опитвахме да пресеем списъците с пътници на авиолиниите, търсейки име, което да се повтаря при пристигането или заминаването от четирите града около дните на убийствата.

— Да — рече капитанът. — Ти ми каза за тази малка вероятност, но не открихте нищо.

— Права си — съгласи се Хънтър. — Не намерихме нито едно име в списъците, но защото идеята ни беше правилна, но методът беше погрешен.

— Как така?

— Когато беше предложено да прегледаме списъците с пътниците — отговори Хънтър, — не знаехме, че Артър Уебър е колекционер. Тогава все още работехме върху теорията за произведения на изкуството, но щом се досетихме какво всъщност прави убиецът, някои от параметрите на търсенето трябваше да бъдат променени. Артър Уебър колекционираше части от човешки тела и това означаваше, че след като убие жертвите си и вземе избраната част, той ще трябва да я транспортира до мястото, където държи колекцията си — галерията му, така да се каже. — Хънтър поклати глава. — Нямаше как да ги пренася с превозно средство, в което да има повече пътници освен него. Не е можел да рискува да минава през охраната на летище с частите от телата, нито в автобус или влак. Ами, ако нещо се обърка с багажа? Или пък стане произшествие? Или нещо друго? Твърде много неизвестни фактори и човек като Артър Уебър не би рискувал.