Крис Картер - Галерия на мъртвите

Екип „Бета“ последва екип „Гама“, огледа партера от входното фоайе и след това се придвижи към дневната.

Екип „Алфа“ влезе в къщата през кухнята. Вратата, която водеше към мазето, беше идентифицирана на строителната карта и се намираше до голям хладилник с двойни врати в южната стена.

— Отключена е — сигнализира на водача на екипа си командосът, който пръв стигна до вратата.

„Той вероятно е долу “ — помисли си агент Ричардсън и направи знак на останалите от екипа да продължат във формация двама по двама, като единият прикрива другия. Той щеше да върви най-отпред.

Вратата водеше до широко бетонно стълбище. Над главите им имаше електрическа крушка, точно след вратата, но беше угасена. Агент Ричардсън направи знак на екипа си, че ще тръгнат към следващата врата в дъното. Между първата и втората врата имаше дванайсет крачки.

Вратата в дъното също беше отключена. От другата страна нямаше лампа. Ричардсън посочи на командоса зад него да отвори вратата, а останалите от екипа нахлуха в следващата стая. Ричардсън сви пръстите на едната си ръка един по един. Три… две… едно.

Екипът се втурна през вратата и се озова в широко помещение с дървени лавици на стената срещу тях. Рафтовете бяха разделени на отделения с различна големина и всяко съдържаше буркан от прозрачно стъкло. Във въздуха се разнасяше миризма като в лаборатория.

„Какво е това, мамка му? — зачуди се агент Ричардсън, когато всички от екипа съсредоточиха вниманието си върху съдържанието на бурканите.

Те провериха стаята и се придвижиха към втората врата, която също беше отключена. От там излязоха в коридор със стени от блокчета сгуробетон, бетонен под и бял таван с продълговати лампи, които бяха запалени.

За да предпазят командосите от ослепяване, приборите за нощно виждане моментално се приспособиха към новата светлина. Командосите обаче бързо ги махнаха от очите си.

След десетина метра коридорът зави наляво.

Екипът се движеше безшумно и предпазливо.

— Говори водачът на екип „Гама“ — чу се глас в слушалката на агент Ричардсън. — На горния етаж е чисто. Никой от обектите не е тук, но намерихме някаква контролна стая. Има импровизирано командно табло и не по-малко от десет монитора. Опитахме се да ги включим в случай, че може да ни дадат представа къде се намира момичето, но видяхме само заснежени екрани. Ако са получавали образ от предаващи камери някъде, връзката е прекъсната. Има и дъска, изписана с чертежи на активирани дистанционно моторчета и електрически ключове за осветление. Според схемите моторчетата трябва да бъдат поставени на плъзгащи се врати някъде, за да се отварят и затварят дистанционно, затова бъдете изключително бдителни. Край.

— Прието, екип „Гама“ — отговори Ричардсън. — Подозираме, че обектът, поне единият от тях, може да е тук долу в мазето. Обезопасете контролната стая и чертежите и чакайте по-нататъшни инструкции. Край.

— Прието. Нуждаете ли се от помощ там долу? Край.

— Не, водач на „Гама“. Край.

Командосите от екип „Алфа“ завиха зад ъгъла на коридора и видяха две врати в стената вляво от тях. Под първата врата струеше светлина. Втората беше тъмна.

Ричардсън даде знак на екипа си, че ще влязат през първата врата. Всички се подготвиха.

Единият командос опря гръб в стената вдясно от вратата и много внимателно натисна дръжката. Две секунди по-късно, когато я натисна до долу, той кимна на агент Ричардсън, показвайки, че вратата е отключена.

Ричардсън отново започна да отброява с пръсти.

Три…

Две…

Едно…

Командосът отвори вратата с едно-единствено плавно движение. След част от секундата останалите четирима членове на екип „Алфа“ нахлуха в стаята.

— Мама няма да дойде да те вземе — каза мъжът, пъхна дистанционното управление в джоба на панталона си и започна да надява ръкавици на ръцете си. — Никой няма да дойде за теб… освен аз.

Може би се дължеше на искреността в тона на гласа му или може би защото момичето долови опасност във всяка негова дума, но когато той стигна до нея и сложи ръка на лявото й рамо, тя загуби контрол. Страхът, който беше започнал като пърхане в стомаха й, бързо се разпространи из цялото й тяло и се изрази в неудържимо треперене, и сълзите, които се бяха събрали в очите й, започнаха да се стичат по бузите й.

Без да може да помръдне, вцепенена от неподправен страх, Хедър се подмокри.

Мъжът я изгледа с отвращение. Заобиколи я и застана пред нея. В същия момент вратата на малката стая, в която се намираха, се отвори и вътре нахлуха петима командос и от „Специални оръжия и тактика” към ФБР.