Крис Картер - Галерия на мъртвите

Екипът на ФБР и линейката пристигнаха след по-малко от четирийсет минути. Ейдриън Кенеди идваше със самолет. Агент Фишър все още беше жива, но парамедиците не даваха големи надежди, че ще оцелее.

— Убиецът е отвлякъл дъщеря й, така ли? — попита Гарсия, след като Хънтър му разказа малкото, което беше научил, преди агент Фишър да бъде простреляна.

— Така каза тя.

— Тогава момичето сигурно е мъртво.

— Не съм сигурен — отвърна Хънтър.

— Защо?

— Изстрелът ти счупи мобилния телефон в джоба й и това означава, че убиецът вече не чува какво става тук. Той има очи, но вече няма уши. Онова, което е видял чрез камерите, е, че ти прострелваш Ерика, която се свлича на земята като труп. Вероятно мисли, че тя е мъртва.

— Може и да е — каза Гарсия.

— Но още не е — отговори Хънтър. — Както и да е, ако убиецът мисли, че агент Фишър е мъртва, какъв е смисълът да убива дъщеря й? Не забравяй, че той винаги е бил милостив с жертвите си. Никога не ги е измъчвал. Не търси такъв вид удоволствие. — Поклати глава. — Не. Не мисля, че ще я нарани. Смятам, че ще я пусне да си върви.

В същия момент Хънтър усети, че мобилният телефон вибрира в джоба на якето му.

— Детектив Хънтър, ОСУ — каза той и се заслуша за няколко секунди. Изражението му се промени от уморено и разтревожено в напълно изненадано. — Шегуваш се. Изпрати ми снимките на мобилния телефон. Ще изчакам и ще ти се обадя.

— Какво става? — попита Гарсия.

— Почакай — отвърна Хънтър. Вниманието му беше приковано в телефона. Чакаше го да сигнализира пристигането на ново съобщение. И след десетина секунди го получи.

Минута по-късно Хънтър отново говореше по телефона с Ейдриън Кенеди.

На единия монитор мъжът видя, че Гарсия изведнъж се появи вляво от агент Фишър и бързо като светкавица, натисна спусъка на ловната си пушка с две рязани цеви.

— Не! — изкрещя мъжът и гласът му отекна в празните стени, но вече беше късно. Изстрелът улучи агент Фишър с абсолютна точност, разпращайки наоколо тъмночервена мъгла. Агентката падна на земята. Всички монитори, които получаваха образи, предавани от камерите в копчетата на коженото сако на агент Фишър, угаснаха. Аудиозахранването също спря. — Мамка му!

Мъжът разбра, че мобилният телефон в джоба й е улучен.

Той погледна другия монитор и потърси картина от камерите в конюшнята. Агент Фишър беше паднала в четвъртото заграждение вдясно, точно до вратата, но камерата беше над вратата и агентката не беше в обхвата й. Мъжът не я виждаше и не можеше да разбере дали е жива или мъртва. От една от камерите в коридора той виждаше само петите й, които не помръдваха.

И после изведнъж Гарсия погледна към камерата над вратата и посегна към нея.

Мъжът беше изигран. Това беше жалко, но вместо да се ядоса, той се усмихна. Нямаше значение дали са намерили камерите, телефона, коженото сако или нещо друго. Мъжът предполагаше, че това ще се случи. Може би не толкова скоро, но знаеше, че накрая ще ги намерят. И все пак това нямаше значение, защото нито едно от тях не беше проследимо. Камерите не бяха купени от магазин. Той ги беше сглобил от части, купени от различни места. Сакото беше взел от магазин за дрехи втора употреба. В ранчото нямаше нищо, което да даде на ФБР улики кой е мъжът или как да го намерят. Сега знаеше, че ФБР са разбрали за проникванията му в платформата „Оптум”, но той беше компютърен факир и знаеше, че няма как да проследят хакванията до него.

Жалко беше, че играта свърши по този начин и твърде скоро, но със сигурност беше забавна.

Мъжът изключи всички монитори и се облегна назад на стола. Чувстваше се уморен, дори изтощен. Не беше спал от петдесет и един часа и сега, след като беше отмъстил на специален агент Фишър, умората го блъсна като товарен влак. Той реши да си почине малко, преди да се върне към момичето. То вече не му трябваше. Момичето нямаше майка. Дори ако оцелееше, агент Фишър щеше да прекара в затвора остатъка от живота си. По-добре беше да сложи край на мъките на момичето.

Може би пак щеше да бъде милостив.

Изумително е как светлината и мракът могат напълно да променят възприятието за време. Например казината в Съединените щати. Силата на осветлението в игралните зали е контролирана и постоянна — двайсет и четири часа в денонощието, седем дни седмично — точният баланс между яркост и цветове, за да не дразни и уморява човешкото око. Следствие на това комарджиите често губят представа за времето. Мислят, че са прекарали само един следобед край масите, а всъщност се оказва ден и половина.