Крис Картер - Престъпен ум

Юмруците на Хънтър най-после престанаха да удрят по плексигласа. Кожата на ръцете му се бе зачервила и изранила. Тялото му трепереше от ярост, тъга и озадаченост. Лушън се наслаждаваше на шоуто, но не пропусна да чуе въпроса му.

— Искаш да знаеш защо? — попита той.

Хънтър само го гледаше гневно. Не можеше да спре да трепери. В момента беше много далеч от началната точка на разума.

Лушън се съсредоточи и вдигна чело, сякаш онова, което щеше да каже, се нуждаеше от инжектиране на сила в тила.

— Истинската причина е, защото не можах да се сдържа — обясни той. — Ти наистина ми липсваше, Робърт. Липсваше ми единственият истински приятел, който съм имал някога. Ето защо осем месеца преди произшествието с Джесика реших да те потърся в Лос Анджелис. Не ти се обадих предварително, защото исках да те изненадам. Исках да видя дали ще ме познаеш, ако неочаквано почукам на вратата ти.

Хънтър отпусна ръце до тялото си.

— Открих къде живееш — продължи Лушън. — Не беше много трудно. И една вечер обикалях около жилищния ти блок и те чаках да се прибереш вкъщи. Мислех, че след голямата изненада може би ще отидем да пийнем бира някъде, ще поговорим за старите времена… ще наваксаме за дните, през които не сме се виждали. — Лушън повдигна рамене. — Може би дълбоко в себе си съм изпитвал мазохистично желание да видя дали ти ще забележиш нещо — имам предвид някакви отличителни психопатски черти. Може би съм искал да проверя дали ще съзреш истинската ми същност под ежедневната маска. А може би изобщо не е било заради това. Може да съм бил толкова самоуверен, че съм искал да се подложа на тест и да докажа на себе си колко ме бива. И какъв по-подходящ тест от това да прекарам няколко дни в компанията на най-добрия психолог по престъпно поведение, когото познавам? Човек, който освен това е полицай и скоро ще стане детектив. Ако ти не би могъл да разпознаеш признаците, Робърт, тогава кой друг би го направил?

Стомахът на Хънтър се бъркаше и той трябваше да се съсредоточи, за да не повърне.

— В онази нощ обаче ти не се прибра сам вкъщи — продължи Лушън. — Видях как паркира колата си, слезе и като истински джентълмен заобиколи от другата страна и отвори вратата за някого. От колата слезе красива жена. И трябва да ти го призная, Робърт — тя наистина беше поразително красива.

Хънтър затаи дъх, за да попречи на гърдите си да се надигнат от чувства.

— Не мога да ти кажа какво точно беше — добави Лушън. — Но опитът ми вече ме беше научил, че въпреки желанията, мислите и подтиците за насилие, въпреки неудържимия импулс да отнемеш нечий живот, пак трябва да има някакъв отключващ механизъм, който накрая да те изкара от равновесие.

Мислите на Хънтър и Тейлър веднага се върнаха на откъса, който бяха прочели в тетрадката на Лушън, дадена им от Кенеди предишния ден.

— С Джесика това беше начинът, по който тя те погледна, когато ти хвана ръката ѝ, за да ѝ помогнеш да слезе от колата, Робърт. Начинът, по който тя те целуна там, на паркинга. Между вас двамата имаше толкова много обич, че я почувствах върху кожата си чак на мястото, където стоях.

Пръстите на Хънтър отново се свиха в юмрук.

— Опитах се, Робърт. Опитах се да устоя. Затова не дойдох при теб тогава. Не исках да го правя. Не исках да ти отнемам Джесика. Напуснах Лос Анджелис на другата сутрин и направих всичко възможно да я забравя. Ако някога съм се опитвал да устоя на някой подтик, това беше тогава. Никой от вас обаче никога няма да разбере, че щом веднъж спусъчният механизъм се задейства в главата, ти си обречен. Обсебването те побърква. Можеш да го забавиш и отложиш, но не можеш да го удържиш. То се връща и нощем, и денем и ожесточено удря по мозъка ти, докато вече не издържаш. Докато виденията не завладеят живота ти. И този момент дойде осем месеца по-късно.

Хънтър отстъпи крачка назад от плексигласа.

— Затова планирах всичко да изглежда като обир. Убих двама мъже само за да взема пръстовите им отпечатъци. Знаех, че никога няма да ги намерят и колкото и усилено и дълго да ги търси полицията, отпечатъците им няма да бъдат открити в никакви бази данни. Отидох пак в Лос Анджелис. Отново ви видях заедно и после проследих Джесика до дома ѝ.

Дори Тейлър се вцепени.

— Нямаше изтезания — допълни Лушън. — Нито сексуално насилие. Направих го колкото можех по-бързо.

— Не е имало изтезания? — прекъсна го Тейлър. — Робърт каза, че тялото ѝ е било изранено и наръгано с нож.

— След смъртта — отговори Лушън, търсейки с поглед Хънтър. — Ако екипът за аутопсия е бил достатъчно компетентен, би трябвало да е открил, че първата рана, онази в гърлото, е фаталната. Всички други са нанесени след смъртта. Това беше част от плана за измамата с обира.