Клайв Касслер - Преследването

— Коя е онази двойка, дето влезе толкова импозантно?

— Джейкъб Кромуел, собственикът на Национална банка „Кромуел“. Очарователната дама до него е сестра му.

— Сестра?

— Да, казва се Маргарет, член на обществения елит. Заета е с благотворителна дейност. Двамата с брат й са много богати и влиятелни. Живеят на Ноб Хил.

— Значи се казва Маргарет Кромуел — каза Бел тихо. — В Денвър я познавах като Роуз Мантека.

Ървайн го погледна.

— Това ли е жената, за която ни каза, че е шпионка за Бандита касапин?

— Освен ако няма близначка, тя е — отвърна Бел.

— Невъзможно — заяви Бронсън с тон, натежал от насмешка. — Предположението е нелепо. Двамата с брат й правят за Сан Франциско повече, отколкото половината богаташи в града взети заедно. Поддържат домове за сираци, хуманитарното общество за изгубени и скитащи животни в града и градското благоустройство. Дават големи дарения за достойни каузи. Радват се на голяма почит и възхищение.

— Има право — потвърди Къртис. — Ако Кромуел притежават голяма банка в Сан Франциско и вече са богати, защо са им кражбите и убийствата?

— Мис Кромуел омъжена ли е? — запита Бел.

— Не. И има репутация на дама с доста буен нрав.

— Възможно ли е да си сгрешил за това, че шпионира за бандита? — запита Ървайн.

Бел гледаше напрегнато към Маргарет Кромуел и попиваше всяка черта от лицето й. Изглеждаше потънала в разговор с брат си и не погледна към него.

— Би могло да съм сбъркал — промълви той неубедено. — Приликата между нея и жената, която срещнах в Денвър, е свръхестествена.

— Познавам Кромуел лично — каза Бронсън. — Той съдейства на Ван Дорн по една банкова измама, с която банда мошеници искаха да разорят местни бизнесмени. Ще те запозная с него.

Бел поклати глава и стана.

— Не се притеснявай. Сам ще се представя.

Закрачи между столовете на вечерящите към масата на Кромуел. Преднамерено мина леко встрани от Маргарет, за да не забележи приближаването му. Без да обръща внимание на Кромуел я погледна със снизходителна усмивка, зачуден как ще реагира.

— Моля за извинение, мис Кромуел, но вярвам, че се срещнахме в Денвър. Казвам се Айзък Бел.

Тя се вцепени, но не се обърна да го погледне. Гледаше брат си в очите над масата с неразгадаемо изражение — изненада навярно, или стъписване, или нещо друго — нещо, граничещо с терзание или притеснение. За миг сякаш не знаеше как да реагира. Но моментално се овладя.

— Съжалявам, но не познавам господин Айзък Бел.

Гласът й беше спокоен, без и най-малка следа от трепет. Говореше, без да поглежда към него. Знаеше, че ако го направи, щеше да е като удар в стомаха й. Беше благодарна, че не стои права, иначе краката й щяха да омекнат и да се свлече на килима.

— Извинете — каза Бел вече убеден от реакцията й, че е жената, която познаваше като Роуз Мантека. — Трябва да е моя грешка.

Кромуел беше станал вежливо и държеше кърпата си. Гледаше Бел като боксьор на турнир, оценяващ противника си, преди да бие звънецът за първия рунд. Подаде ръка.

— Джейкъб Кромуел, господин Бел. Член ли сте на клуба?

— Не, гост съм на Хорас Бронсън от детективска агенция „Ван Дорн“.

Бел стисна ръката на Кромуел и му се стори странно, че банкерът държи ръцете си в ръкавици, докато яде. От дългия следователски навик хвърли поглед на кутрето на ръкавицата на лявата ръка. Тъканта над пръста беше изпълнена и плътна. Не че смяташе, че има и най-нищожен шанс Кромуел да е бандитът. Идеята беше безумна.

Кромуел кимна.

— Познавам Хорас. Чудесен мъж. Голям актив за компанията ви.

Бел забеляза отблизо, че рижата коса на Кромуел с късо подстригана и започваше да изтънява на тила. Банкерът беше нисък, слаб и се държеше по-скоро с женствено изящество, отколкото с мъжка грубост. Видя в очите му същия поглед, който беше видял веднъж в един планински лъв, когато го простреля в Колорадо. Беше хладен, почти мъртъв дълбоко отвътре.

— Да, голям е, да.

— Бел? Май не бях чувал името досега — каза Кромуел, сякаш се опитваше да го свърже с нещо познато. Изостави мисълта като маловажна. — В Сан Франциско ли живеете?

— Не, в Чикаго.

Маргарет не можеше да се насили да погледне към Бел. Изпитваше неудържим огън дълбоко в тялото си. Лицето й пламна и се изчерви като череша. След това се ядоса не толкова на Бел, колкото на себе си, че издава емоция.

— Двамата с брат ми бихме искали да се насладим на вечерята си насаме, господин Бел. Ако ни извините.

Видя как почервеня дългата й шия и остана доволен.