Джеймс Паттерсон - Безизходица

И всичко това се случваше, докато годишният доход на едно средно американско семейство рядко надвишаваше петдесет и три хиляди долара, а много от хората не можеха да мечтаят за здравна осигуровка и губеха жилищата си, защото не съумяваха да изплащат ипотечните си кредити.

От задната седалка се чу стенание.

— Остава ни само още една спирка, приятели — извика им Муни.

„Кратка спирка — помисли си, — но изключително важна.“

Намали скоростта, когато стигна пред хотел „Четири сезона“ на ъгъла на Петдесет и седма улица и Парк Авеню. Пищната сграда на петдесет и два етажа беше любимото място на кинозвездите и милиардерите.

Красив млад портиер с униформа в стила от края на XIX век и цилиндър според модата на същата епоха изскочи от въртящата се месингова врата и изтича към таксито.

Но застина, щом отвори задната врата и видя учениците, оковани с белезници на пода до задната седалка.

Муни се наведе през междинното стъкло и притисна беретата си до челюстта на портиера.

Красавецът на мига измъкна няколко долара от джоба си с трепереща ръка.

— Вземи ги, брато. Всичките са твои…

Пистолетът на Муни изби банкнотите от белите ръкавици на младежа.

— Влизай веднага — нареди му той.

— Какво? — удиви се портиерът. — Да вляза вътре? Аз?

— Да. Сядай на предната седалка или ще ти пусна един куршум. Как ти се струва вместо бакшиш? Няма да повтарям поканата — каза Муни и отключи предната врата.

Двайсет минути по-късно, когато наближи Канал Стрийт, Муни въздъхна облекчено. Зави наляво и после, след още две пресечки, надясно — в Източна посока, към Мот Стрийт. Настъпи педала на газта и се понесе с таксито по тясната криволичеща улица в Чайнатаун.

Беше го направил. Сега се намираше в лабиринта на градския център. Щеше да се получи. Вече абсолютно нищо не можеше да го спре.

Муни стегна до Бауъри и оттам продължи към площад „Сейнт Джеймс“, за да се отдалечи още на юг по Пърл Стрийт. Очакваше да се изнерви, като наближи крайната си цел, но се случи точно обратното. Никога не се бе чувствал толкова въодушевен, толкова пречистен. Вече наближаваше сюблимният миг.

След като спря откраднатото такси на „Пърл“, на една пряка северно от „Бийвър“, той вдигна очи към извисяващите се нагоре очертания на небостъргачите. Между внушителните гранитни фасади в стил боз ар се очертаваха сурови, бездушни модерни сгради, целите в стъкло. Цял един пейзаж, изграден само заради алчността, помисли си той. Благодарение на злото, робството и войната.

Трябва ли да се учудваме, че дори преди двете нападения срещу Световния търговски център тази зона вече се е славела с бурна, кървава история?

През 1970-а избухна Бунтът на каските, при което стотици строителни работници пребиха жестоко участниците в антивоенната демонстрация. През 1975-а музеят „Франсис Тавърн“ бе атакуван с бомби от пуерториканската сепаратистка група ФАЛН, при което загинаха четирима души. А още в далечната 1920-а един конски фургон, претъпкан с едри сачми и петдесет килограма динамит, е бил взривен от анархисти пред Нюйоркската фондова борса и тридесет и трима от минувачите са били убити.

„Историята наистина се повтаря“, помисли си Франсис и отвори куфарчето си. И започна старателно да подготвя своите пленници…

С насочен пистолет накара двете момчета и портиера да го последват. Без да промълви нито дума, слезе на тротоара заедно с тях. Трътлеста азиатка в бизнес костюм излезе от кафенето от веригата „О Бон Пейн“, но като ги видя, изкрещя и веднага се прибра обратно.

Франсис Муни се загледа в огромното американско национално знаме, спуснато от капителите на масивните колони в коринтски стил пред неокласическата фасада на Нюйоркската фондова борса. Не пропусна да огледа внимателно лабиринта от стоманени прегради и бетонни стопове за автомобилите, гарантиращи поемането на последствията от взривна вълна. Всичко това бе резултат от усилията за борба с тероризма. На тротоара непрекъснато дежуреше внушителен екип от тежковъоръжени полицаи. Те стояха зад камионите на аварийната служба, с автомати и черни гайгерови броячи. Как можеше да мине покрай тях?

Припомни си един цитат от Ницше, който му подейства успокояващо:

Този, който има за какво да живее, може да се справи без въпроса „Как“.

Муни и тримата пленници тъкмо завиваха зад ъгъла на площада пред борсата и Брод Стрийт, когато го надушиха полицейските кучета, тренирани да откриват експлозиви. Той беше овързал и тримата младежи към себе си с детонаторния шнур и с ивици от пластичния експлозив. Здраво привързани един към друг, те изглеждаха странно и ужасяващо, като нещо средно между улични артисти и жертви на злополука…