Олен Стейнхауър - Туристът

Вдясно от тях се виждаше Адриатическо море, а през отворения прозорец нахлуваше мирис на сол. Той се зачуди дали собственото му спасение не се крие в подобно място. Да изчезне и да прекара остатъка от дните си под жаркото слънце край морето. В климат, който пресушава и изгаря неуравновесеността ти. Но Чарлз прогони тези мисли, тъй като вече знаеше истината: географията не решава проблемите.

— Не можем да се справим с този случай, ако не ми разкажеш останалото — каза той.

— Какво останало? — попита Анджела, сякаш нямаше представа.

— Защо Франк бе изпратен тук с три милиона долара?

— Военнопрестъпник. Босненски сърбин. Важна клечка.

Минаха покрай малък розов хотел и пред тях се разкри заливът на Порторож, огрян от слънцето.

— Кой по-точно?

— Наистина ли има значение?

Чарлз предположи, че всъщност няма. Караджич, Младич или някой друг, историята винаги бе една и съща. Те, както и хърватските фанатици от другата страна на бойното поле, бяха участвали в босненския геноцид, който превърна уважаваната навремето мултиетническа страна в международен парий. От 1996 г., с помощта на симпатизанти и подкупни правителствени чиновници, тези типове се криеха от международния съд. Престъпления срещу човечеството, срещу живота и здравето, геноцид, нарушение на Женевската конвенция, убийство, плячкосване и мародерство. Чарлз се вгледа в морето и подуши въздуха.

— ООН предлага пет милиона за тези хора — отбеляза той.

— О, този искаше пет — отвърна Анджела, като намали зад колоната от коли със словенски, немски и италиански номера. — Но разполагаше само с адрес и нищо друго. Настоя да получи парите предварително, за да може да изчезне. От ООН не му повярвали и някакъв хитрец в Лангли решил, че ние трябва да го купим за три милиона. Страхотен удар. Купуваме си слава и отново изтъкваме некомпетентността на ООН. Но пет или три, пак ставаш милионер.

— Какво знаем за него?

— Не ни разказа нищо, но Лангли разкри туй-онуй. Душан Маскович, сараевски сърбин, присъединил се към бойните им отряди в самото начало на войната. Част от антуража, който укрива едрите риби в сръбските планини. Преди две седмици ги напуснал и се свързал с представителството на службата на ООН за правата на човека в Сараево. Очевидно, те виждат хора като него всеки ден. Затова Душан се обадил в нашето посолство във Виена и открил, че там са по-склонни да го изслушат.

— Защо не уредихте работата в Сараево?

— Не искаше да прибере парите в Босна. Дори не искаше да действаме чрез посолството в Сараево. И не искаше никой от агентите им в бившите югославски републики, да участва.

— Не е глупав.

— Доколкото разбрахме, Душан се бе сдобил с лодка в Хърватия и щеше да чака в морето до седем вечерта в събота. После щеше да дойде до брега, да направи размяната и да изчезне отново преди да му се наложи да се регистрира на пристанището.

— Разбирам — кимна Чарлз, който вече бе получил достатъчно информация, за да си представи различните участници и връзките между тях.

— Искаш ли да се погрижа за стаята?

— Хайде първо да проверим кейовете.

Главното пристанище на Порторож лежеше в средата на залива. Зад него се издигаше строеният през шестдесетте хотел „Словения“. Името му бе изписано със светлосиньо на фона на белия цимент. Паркираха и започнаха да се шляят из магазинчетата, които продаваха макети на лодки и тениски с надписи „Обичам Словения“ и „Родителите ми бяха в Словения и ми донесоха само…“ Семейства по сандали, със сладоледи и цигари в ръце, се разхождаха лениво наоколо. Зад магазините имаше кей, където бяха закотвени множество лодки.

— Коя? — попита Чарлз.

— Четиридесет и седем.

Той я поведе напред, пъхнал ръце в джобовете си, сякаш двамата с приятелката му се наслаждаваха на гледката и жаркото слънце. Екипажите и капитаните на яхтите и моторниците не им обърнаха внимание. Беше почти обед, време за питие и сиеста. Немци и словенци дремеха на нагорещените си палуби и единствените гласове принадлежаха на деца, които не можеха да заспят.

Място номер четиридесет и седем бе празно, но на четиридесет и девет бе завързана скромна яхта с италианско знаме. На палубата й, дебела жена се опитваше да обели наденица.

— Буон джорно! — весело я поздрави Чарлз.

Жената кимна любезно.

Италианският на Чарлз бе твърде ограничен, затова той помоли Анджела да открие кога жената е пристигнала в Порторож. Анджела заговори бързо като картечница, говореше с римски акцент и звучеше така сякаш бълва купища обиди, но жената се усмихна, размаха ръце и заговори по същия начин. Накрая, Анджела й благодари сърдечно.