Олен Стейнхауър - Туристът

— Хората надценяват яденето.

— Изглеждаш ужасно.

Той сви рамене, а Анджела се прозя сънливо.

— Добре ли си? — попита той.

— Снощи не спах.

— Имаш ли нужда от нещо?

Усмивката на Анджела се стопи.

— Още ли гълташ амфетамини?

— Само в спешни случаи — излъга той.

Беше взел последната си доза само защото изпитваше желание да го направи, а и сега му се искаше да изсипе остатъка от хапчетата в гърлото си.

— Искаш ли хапче? — попита той.

— Моля те, престани.

Пресякоха оживения път, претъпкан с таксита и автобуси, отправили се към града, после слязоха по циментовите стъпала към паркинга.

— Още ли си Чарлз? — прошепна Анджела.

— Вече две години.

— Глупаво име. Прекалено аристократично. Отказвам да го използвам.

— Непрекъснато настоявам за ново. Преди месец пристигнах в Ница и някакъв руснак вече бе чувал за Чарлз Александър.

— Така ли?

— Проклетият руснак едва не ме уби.

Анджела се усмихна, но той не се шегуваше. Внезапно се разтревожи да не би да се бе раздрънкал прекалено много. Анджела не знаеше нищо за работата му и не трябваше да знае.

— Разкажи ми за Доудъл. Откога работиш с него?

— От три години — отговори тя, като извади ключодържателя си и натисна бутона на дистанционното, за да отвори сивото си пежо. — Франк ми е началник, но отношенията ни са почти приятелски. Ние сме скромното присъствие на Управлението в посолството.

Анджела замълча за миг и добави.

— Доудъл си падаше по мен за известно време. Представяш ли си? Не можеше да види какво стои пред очите му.

Тя говореше с леко истеричен глас. Той се уплаши, че може да я разплаче.

— Какво мислиш? — все пак попита той. — Възможно ли е Доудъл да го е извършил?

Анджела отвори багажника на пежото.

— В никакъв случай. Франк Доудъл не беше нечестен. Малко страхлив, да. И се обличаше лошо. Но никога не е бил нечестен. Той не е откраднал парите.

Чарлз метна сака си в багажника.

— Използваш минало време, Анджела.

— Просто се страхувам.

— От какво?

Тя смръщи вежди раздразнено.

— Страхувам се, че Франк е мъртъв. Какво друго?

Анджела беше станала внимателен шофьор, което вероятно се дължеше на двете години, прекарани в Австрия. Ако я бяха изпратили в Италия, или дори тук в Словения, щеше да забрави мигачите и досадните ограничения на скоростта.

За да разреди напрежението, той заговори за старите им лондонски приятели от дните, когато двамата бяха работили в посолството като „аташета“. Той бе напуснал набързо, а всичко, което Анджела знаеше, бе, че новата му служба изискваше редовна промяна на името и той отново бе подчинен на стария им шеф, Том Грейнджър. Останалите в Лондон вярваха на онова, което им бяха казали — че той е бил уволнен.

Летя до Лондон за приеми от време на време — каза Анджела. — Винаги ме канят. Но са досадна работа. Всичките тези дипломати. В тях има нещо адски тъжно.

Наистина ли? — попита той, макар да знаеше добре какво Анджела имаше предвид.

Да, сякаш живеят в лагер, ограден с бодлива тел. Преструват се, че не допускат никого вътре, а всъщност те са заключени там.

Определението му прозвуча добре и го накара да се замисли за имперските илюзии на Том Грейнджър — предни постове на римляните, заобиколени от вражеските земи.

Качиха се на магистрала А1 и потеглиха на югозапад. Анджела заговори делово:

— Том обясни ли ти всичко?

— Не много. Ще ми дадеш ли една цигара?

— Не и в колата.

— Аха.

— Разкажи ми какво знаеш, а аз ще допълня останалото.

Пътуваха покрай гъсти гори с високи борове. Той започна да й преразказва разговора си с Грейнджър.

— Шефът каза, че Франк Доудъл бил изпратен тук, за да достави куфар с пари. Но не спомена точната сума.

— Три милиона.

— Долара?

Тя кимна.

Чарлз продължи:

— Хора от словенското разузнаване го видели за последен път в хотел „Метропол“ в Порторож. В стаята му. После изчезнал.

Той зачака Анджела да запълни белите петна в историята, но тя продължи да шофира безмълвно.

— Искаш ли да ми обясниш нещо? — попита Чарлз. — Например, за кого бяха предназначени парите?

Анджела поклати глава, но вместо да отговори пусна радиото. Беше нагласено на станцията, която бе слушала по време на дългия път от Виена. Словенска поп музика. Кошмарна.

— Вероятно можеш да ми кажеш и защо трябваше да научим последното му местонахождение от словенците, а не от нашите собствени хора.

Анджела не обърна внимание на забележката му, а увеличи звука на радиото и колата се изпълни с воя на някаква момчешка група. Накрая, тя заговори, а Чарлз трябваше да се наведе към нея, за да чуе думите й.