Олен Стейнхауър - Туристът

Ако неотменимият закон на природата е да съществува, дали това превръща смъртта в престъпление?

Не. Това би означавало, че природата разпознава добро и лошо. А тя разпознаваше само равновесие и неравновесие.

Може би това е ключът — равновесието. А той бе изгубил своето. Беше абсурдно неуравновесен. Как бе възможно природата да му се усмихне? Тя сигурно също го искаше мъртъв.

— Господине? — каза изрусена усмихната стюардеса. — Коланът ви.

Той примигна объркано.

— Какво за колана ми?

— Трябва да го закопчаете. Приземяваме се. За вашата безопасност е.

Искаше му се да се изкикоти, но се подчини и закопча колана. После бръкна в джоба на сакото си, извади малкото бяло пликче с хапчета, които бе купил в Дюселдорф, и глътна две. Дали да живее или да умре беше едно. Засега обаче, просто искаше да е буден и нащрек.

Швейцарката го изгледа с подозрение, когато прибра хапчетата си.

***

Красивата брюнетка зад издрасканото бронирано стъкло го загледа как се приближава. Той предположи, че знае какво е забелязала. Например колко големи са ръцете му. Ръце на пианист. Кофеинът в таблетките ги караше да треперят леко, но ако жената бе забелязала това, вероятно се чудеше дали той не свиреше неволно някоя соната.

Подаде й овехтял американски паспорт, който бе прекосил повече граници от много дипломати. Пианист на турне, можеше да си помисли брюнетката. Леко пребледнял и изморен от дългия си полет. Зачервени очи. Вероятно подозираше, че има фобия към летенето.

Той успя да се усмихне и прогони изражението на скука и отегчение от лицето на жената. Наистина беше много красива. Искаше му се да й покаже, че лицето й бе идеалният поздрав за добре дошъл в страната.

Паспортът казваше най-важното: метър и седемдесет и осем, роден през юни 1970 г. Тридесет и една годишен. Пианист? Не, американските паспорти не отбелязваха професиите. Тя се вгледа в него и попита със силен акцент:

— Господин Чарлз Александър?

Той осъзна, че се оглежда нервно и й се усмихна.

— Точно така.

— По работа ли сте тук или на почивка?

— Турист съм.

Брюнетката вдигна печата към една от празните страници на паспорта.

— Колко дълго ще останете в Словения?

Зелените очи на господин Чарлз Александър се спряха върху хубавото й лице.

— Четири дни.

— За ваканция? Би трябвало да останете поне една седмица. Има много неща, които да разгледате.

Той се усмихна отново и поклати глава.

— Може и да сте права. Ще видя как ще тръгне.

Тя подпечата страницата и му върна паспорта.

— Приятно прекарване в Словения.

Той премина през залата за багажа, където другите пътници от полета от Амстердам стояха облегнати на празни колички до лентата. Очевидно никой не го забеляза и той се опита да не прилича толкова на обзето от параноя муле за пренасяне на дрога. Двете бели митнически гишета бяха празни и той мина през автоматичните огледални врати. Изпълнени с радостно очакване лица помръкнаха, когато осъзнаха, че той не е този, когото очакваха.

Последният път, преди много години, когато Чарлз Александър посети Словения, той носеше друго име, също така фалшиво като сегашното. Тогава страната бе все още екзалтирана от десетдневната война през 1991 г., която я бе освободила от Югославия. Долепена до Австрия, Словения бе чужда на изкуствено скалъпената федерация, смяташе се за по-близка до германските, отколкото до балканските народи. Останалите членове на Югославия обвиняваха словенците в снобизъм и не без основание.

Забеляза Анджела Йейтс, която стоеше до вратите към тротоара. Носеше панталон със строга кройка и син виенски блейзър. Беше скръстила ръце пред гърдите си и пушеше, загледана в сивата утринна светлина към паркираните пред летището коли. Той не отиде при нея, а намери тоалетна, влезе и се огледа внимателно. Бледността и потта нямаха нищо общо с фобията от летене. Той свали вратовръзката си, изми лицето си и примигна, но все още изглеждаше по същия начин.

— Съжалявам, че се наложи да ставаш толкова рано — каза той, когато излезе навън.

Анджела се завъртя, а в очите й проблясна страх. После се ухили. Изглеждаше изморена, но това не бе учудващо. Беше шофирала четири часа, за да го посрещне, което означаваше, че бе напуснала Виена към пет сутринта. Тя стъпка недопушената си цигара „Давидоф“, после го удари по рамото и го прегърна. Уханието на тютюн му подейства успокояващо.

— Напоследък не ядеш достатъчно, а? — попита тя.