Нельсон Демилль - Черният манастир

Пърсел пак премълча.

— Ти колко си лежал, Франк? — Меркадо повдигна вежди. — Една година в Камбоджа, нали? Е, не може да го сравняваме само по години. Адът си е ад и когато си там, ти се струва цяла вечност, нали така? Особено ако си с безсрочна присъда. Дори не можеш да броиш оставащите ти дни.

Пърсел отново кимна.

— Какво си ти за тях? — реторично попита възрастният мъж. — Нищо. Съобщават ли ти, че жена ти е починала? Естествено, че не ти съобщават. Та те сигурно изобщо не знаят, че си женен. Не знаят нищо за тебе, освен че си номер сто шейсет и осем АМ триста осемдесет и две и трябва да работиш. Какво като жена ти умира от пневмония и пеницилинът струва колкото злато, а сама жена не може да…

Изведнъж млъкна и воднистосините му очи потъмняха от умора.

— Гадни комуняги — каза тихо и прегракнало. — Гадни нацисти. Гадни политици. Не им вярвай, Франк. Послушай добрия съвет на по-възрастния. Всички искат тялото и душата ти. Тялото не е важно, за разлика от душата. А тя принадлежи на Господ, когато я призове.

— Моля те, Хенри, без религиозни проповеди.

— Извинявай. Аз съм вярващ, нали знаеш. Ония попове в лагерите. Руските православни попове. Имаше и неколцина баптисти. И малко кюрета и равини. С мене в лагера имаше много вярващи. Някои бяха там от двайсетте години. Те ми спасиха живота, Франк. Защото в тях имаше нещо.

— Моя живот в Камбоджа пък го спасиха гущерите и стоножките. — Пърсел си нахлузи панталона и се изправи. — Да вървим.

Гласовете им бяха събудили Вивиан и тя се размина с него в мрака. Чу я да шепне нещо на Меркадо. Не разбра думите, но звучаха утешаващо. „Бедният Хенри“, помисли Пърсел. Прошареният стар журналист се беше разлигавил пред жена два пъти по-млада от него.

Облякоха се и тръгнаха към джипа.

— Давам три звезди на този хотел — заяви Меркадо.

И тогава хоризонтът на север изведнъж се освети толкова ярко, че и тримата се заковаха на място и приклекнаха.

В нощното небе избухваха осветителни снаряди. Някъде из хълмовете започваше пехотна атака и едната или другата страна изстрелваше тези изкуствени слънца, за да освети терена. Затракаха автомати и над хълмовете полетяха червени и зелени трасиращи куршуми. В балнеоложкия комплекс отекна гърлен тътен на приглушена артилерийска канонада и експлозиите запламтяха по ниските склонове като десетки лагерни огньове.

Пърсел се взираше в небето и виждаше как осветителните снаряди се възпламеняват и парашутите им бавно се спускат към земята. Дори след всички години в Индокитай гледките и звуците на битките го изпълваха със страхопочитание и той стоеше като хипнотизиран. Приличаше на светлинно шоу, симфония от светлина и звук, изпълнявана специално за него.

— Кой кого убива тази нощ? — попита Меркадо.

— Има ли значение?

— Прав си, май няма. Стига жертвите да не сме ние. Най-добре да пренощуваме тук — предложи възрастният кореспондент.

Вивиан се съгласи и Пърсел кимна.

— Добре. Открихме армиите. Утре заран ще идем да видим кой е победил.

Влязоха в голямата сграда. Джипът ги очакваше в центъра на фоайето, където веднага се набиваше на очи, и Пърсел се заоглежда за място, където да го премести.

Единият ъгъл на останалото без покрив фоайе бе тъмен — сиянието на осветителните снаряди не стигаше дотам. Пърсел застана зад джипа и започна да го бута, тъй като не искаше да вдига шум, като запали двигателя. Вивиан седна зад волана, а Меркадо застана до него, за да му помогне.

Поредният снаряд освети фоайето и те видяха пред себе си мъж с череп в ръце.

Сложиха го да легне на един спален чувал между джипа и тъмния ъгъл и Вивиан отвори консерва супа. Пърсел изхвърли черепа през близкия прозорец. Шамата на непознатия беше на парцали, затова завиха треперещото му тяло с единственото си одеяло. В мрака не забелязаха засъхналата кръв по дрипавата роба.

Не успяха да разберат и какъв е. Много етиопци имаха светла кожа, прави носове и семитско-хамитски черти и някои носеха бради като него.

Меркадо се наведе над мъжа и попита на амхарски:

— Кой си ти?

— Веха — отвърна на същия език непознатият. „Вода“.

Меркадо му даде да пие от една манерка, после извади от джипа фенерче и освети лицето му.

— Не е етиопец. Нито амхарец. Може да е еритрейски арабин. Знам малко…

— Italiano — каза старецът.

Последва дълго мълчание.

Меркадо приклекна до него и бавно заговори на италиански:

— Кой сте вие? Откъде сте? Болен ли сте?