Нельсон Демилль - Черният манастир

Старецът се усмихна и й кимна признателно. След това отново отхвърли предложението на Меркадо да поспи.

— Зле ми е. Оставете ме да довърша. Стомахът ми пари.

— Това е от храната, отче. Киселини. Разбирате ли?

— Разбирам, че умирам. Млъкнете. Как се казвате?

— Хенри Меркадо.

— Хенри… добре. Та значи ние потеглихме за Рим, Хенри. Цял живот съм искал да ида в Рим. И най-после отидох. Какъв град… виждали ли сте го? Всеки трябва да види Рим, преди да умре… Католик ли сте, Хенри?

— Ами… Да.

— Добре. — Свещеникът помълча, после продължи: — Заведоха ни във Ватикана… всички свещеници от Сицилия… бяхме дванайсет, спомням си… във Ватикана, някъде във Ватикана. В малка сграда до Сикстинската капела. Там имаше един кардинал, целият в бяло. Не си каза името и аз си помислих, че не е учтиво, ама какво можех да кажа на един кардинал от Светата колегия? Седнахме на столове с фина дамаска и го изслушахме. Кардиналът ни каза, че заминаваме с армията на Мусолини. На война в Етиопия. Слушахме го и никой не го прекъсваше. Кардиналът ни показа един плик, красив плик от твърда хартия с цвят на масло. На плика беше печатът на негово светейшество… пръстенът на рибаря… — Старият свещеник замълча и Вивиан довърши превода.

На Пърсел му се стори, че мъжът е припаднал, но той отвори очи и попита:

— Кой е сега на престола на свети Петър? Колко папи са се сменили след Пий?

— Трима, отче — отвърна Меркадо.

— Човекът е на смъртното си ложе, обаче се интересува кой е шефът му — каза Пърсел. — Виж, Хенри, той ще ти задава хиляди безсмислени въпроси. Моля те, накарай го да продължи.

— Той разказва по свой начин, Франк. Страдал е много. И двамата с тебе знаем колко е страдал. Тези въпроси са важни за него.

Вивиан сложи длан върху ръката на Пърсел.

— Остави Хенри да се оправя.

Пърсел изсумтя.

— След Пий Единайсети дойде Пий Дванайсети — каза Меркадо на италиански. — После Йоан Двайсет и трети. Щеше да ви хареса, отче. Добър човек. Почина преди единайсет години. Сега на престола на свети Петър е Павел Шести. Също добър човек.

Старият свещеник тихо заплака. Когато отново заговори, гласът му звучеше дрезгаво.

— Да. Всички са добри хора, убеден съм. А Дучето? Още ли е жив?

— Имаше война — отвърна Меркадо. — В Европа. Мусолини беше убит. Сега в Европа е мир.

— Да. Война. Предвиждах я, дори в Берини. Всички я предвиждахме.

— Видяхте ли какво има в плика, отче? — попита Меркадо. — Оня, дето ви го показал кардиналът?

— В плика ли… — Старецът замълча за миг. — Да. Имаше по един плик за всеки свещеник. Кардиналът ни каза, че трябвало винаги да го носим със себе си. Никога, ама никога да не се разделяме с него… и не бивало да споменаваме пред никого за плика. Даже на офицерите. Обясни ни, че когато мобилизираният свещеник умре, всичките му вещи отиват при друг свещеник. Тъй че пликът винаги щял да е в ръцете на онези, които са се заклели… трябваше да положим клетва… които са се заклели никога да не го отварят… но сме щели да разберем кога да го разпечатаме. И освен това ни каза, че като допълнителна предпазна мярка писмото вътре било написано на латински и ако попаднело в чужди ръце, трудно щели да го разберат. Мене не ме биваше много в латинския и си спомням, че се засрамих. Селските свещеници не знаехме много латински. Само за месата, нали разбирате? Обаче писмото било на латински и ако го отворели по погрешка, несъмнено щели да го дадат на някой свещеник да им го преведе. Та кардиналът каза, че ако някога ни попадне такова писмо, трябвало да кажем, че ще го вземем, за да го проучим. И после да направим фалшив превод и да изгорим оригинала. — Въздъхна тежко, после изпъшка.

Вивиан довърши превода и каза:

— Става интересно. Хенри, побутни го мъничко.

— Той сам ще ни разкаже всичко по своя си начин — възрази Меркадо.

Старецът отново простена и Вивиан постави длан върху потното му чело.

— Той гори, Хенри. Съвсем нищо ли не можем да направим?

— Боя се, че не. Ако издържи до утре сутрин, можем да стигнем до Гондар за няколко часа. Към местната английска мисия има болница.

— Силите на княз Иясу и армията на временното правителство са на по-малко от един час път, ей на ония хълмове — напомни им Пърсел. — Сега не бих опитал, но сутринта бихме могли. Те би трябвало да имат лекар.

Меркадо се замисли за миг.

— Не знам. Той явно е беглец. Когато научим подробностите, ще решим къде да го закараме.

— Добре. Но го побутни мъничко, Хенри — повтори Вивиан.