Нельсон Демилль - Черният манастир

Настигна спътниците си в огряната от луната колонада. В центъра й имаше статуя на Нептун с вдигнат тризъбец. След нея галерията завиваше под прав ъгъл и скоро чуха тихо плискане на вода.

— Имаме късмет — каза Меркадо. — Мирише на сяра. Банята сигурно е някъде там.

Вивиан стъпи на една ниска мраморна пейка и погледна към отсрещния край на вътрешния двор.

— Да, виждам парата. Там, зад онези дървета.

Излязоха на двора и тръгнаха към редица евкалипти. Между белите плочи бе прорасла трева. От един храсталак надничаше статуя на двуликия Янус.

Галерията обграждаше двора и повечето колони бяха увити в лиани. Наоколо се валяха разбити фигури на римски богове и богини. Гледката приличаше на популярните едно време картини на Рим, както трябваше да е изглеждал през Средновековието, с пастири и стада сред огромни императорски дворци, обрасли в гъста растителност.

Заобиколиха градинка с пресъхнал фонтан, минаха между два евкалипта и стигнаха до вито стълбище с каменен парапет. Спуснаха се по порутените стъпала. Долу имаше басейн, голям четирийсетина квадратни метра. Серните изпарения почти не позволяваха да се диша.

Изглеждаше черен, но луната хвърляше отблясъци по леко поклащащите се вълнички. Грамадна каменна риба изливаше безкрайна струя минерална вода във вечно жадния басейн. Клокоченето отекваше в стените на банята от отсрещната страна.

— Вони — каза Пърсел.

— О, вие янките! — възкликна Меркадо. — Всичко трябва да ви мирише на дезодорант. Тези бани са древна европейска традиция. Те и пътищата са единственото хубаво дело на Мусолини за тази страна.

— Пътищата също са отврат — изсумтя Пърсел.

Вивиан беше съблякла зелено-кафявите си дрехи и стоеше гола до басейна. Млечнобялата й кожа сияеше на лунната светлина като полиран алабастър.

Пърсел я погледа няколко секунди. По време на тридневното пътуване от Адис Абеба я беше виждал в евино облекло всеки път, щом спираха да се изкъпят. Отначало тази липса на свян го стъписваше, но тя настояваше да не се отнасят към нея по-различно.

Меркадо седна на една покрита с мъх мраморна пейка и започна да си събува обувките. Пърсел се настани до него, като от време на време хвърляше поглед към Вивиан. Не й даваше повече от двайсет и пет години, което означаваше, че е била на петнайсет-шестнайсет, когато през 1965-а той беше слязъл от самолета във въртопа на сайгонското летище „Таншоннят“. В нейно присъствие се чувстваше стар. Чудеше се каква всъщност е тази жена. Лицето й изглеждаше европоидно и имаше кожа като мляко, но очите й бяха като истински бадеми и смолисточерната й коса беше дълга, права и гъста като на азиатка или индианка. Само че тези бадемовидни очи… бяха тъмнозелени. Питаше се дали е възможна такава генетична комбинация.

Вивиан вдигна ръце и дълбоко вдиша изпаренията.

— Обаче наистина вони, Хенри.

— Сярата освежава и действа здравословно. Подишай я.

Тя го послуша.

— Graviora quaedam sunt remedia periculis.

Пърсел я зяпна. Нямаше грешка, говореше на латински, нов език в нейния репертоар.

— Какво каза? — попита той.

Меркадо вдигна поглед.

— Какво? А, „Някои лекарства са по-лоши от болестта“ 2 2 Публий Сир. — Б.пр. — отговори той, докато изуваше втората си обувка.

Пърсел замълча.

— Сега да не вземеш да получиш комплекс за малоценност — прибави Меркадо. — Тя всъщност не знае латински, само някоя и друга сентенция. Просто се надува.

— Пред кого?

— Пред мене, естествено.

Пърсел си събу обувките и погледна Вивиан, която клечеше и опитваше водата с пръсти.

— Топла е! — извика тя.

Меркадо смъкна гащетата си и зашляпа към басейна. Тялото му, забеляза Пърсел, носеше белезите на старостта. На колко можеше да е? След като е бил в Етиопия по време на италианската окупация през 1935-а, трябваше да е поне на шейсет. Пърсел погледна Вивиан, после пак Меркадо и се запита каква е връзката между тях, ако изобщо имаше такава, разбира се. После също се събу и застана до Меркадо.

На няколко крачки от тях Вивиан се изправи, надигна се на пръсти и изпъна ръце напред.

— „Да, там е пъкъл, мрак и серен дим, жарава, пламъци, разпад и смрад!“ 3 3 Превод В. Петров. — Б.пр. — извика към небето, хвърли се в басейна и топлите черни минерални води беззвучно я погълнаха.

Меркадо се наведе и топна ръка във водата.

— Това беше Шекспир, Франк. Всъщност така крал Лир описва влагалището.

— Надявам се, че не се е опитал да свали някоя жена с тая реплика.