Нельсон Демилль - Черният манастир

През отвора се запровира висок мършав етиопец — заприлича му на гущерчето. Мъжът се изправи, погледна го и изтегли от колана си извита сабя. Свещеникът различи фините му черти в сумрака. Амхарец от хамитската раса, несъмнено. Орловият нос и високите скули му придаваха почти семитски облик, но късата черна коса и мургавата кожа показваха, че е потомък на Хам. С ятагана и шамата си имаше почти библейски вид и старецът си помисли, че трябва да е тъкмо така, макар че не знаеше защо.

Старият свещеник се надигна с библията в ръце. Коленете му затрепериха толкова силно, че едва се крепеше. И устатата му беше пресъхнала. Но решително пристъпи към етиопеца. По-добре да умре бързо и достойно. Гонитбата из килията с размахани срещу ятагана ръце щеше да е жалка гледка.

Етиопецът се поколеба. Не му се щеше да изпълни дълга си, но на него се бе паднала ролята на палача. Как да постъпи?

Старият свещеник коленичи и се прекръсти. Етиопецът, християнин от древната Коптска църква, се разтрепери и каза:

— Прости ми, отче.

— Простено да ти е — отвърна старият свещеник и започна да се моли и за двамата на отдавна забравения латински. Просълзи се и целуна библията.

Отекна изстрел и заглуши разреждащата се артилерийска канонада. Разнесе се вик. Втори изстрел, после тракане на автомат.

— Това са гала — каза войникът.

Изглеждаше уплашен, и ненапразно. Старецът си спомняше племенния народ гала — безпощаден като древните хуни. Гала скопяваха пленниците си, преди да ги убият.

Вдигна поглед към войника с ятагана и видя, че трепери от страх.

— Давай! — извика му.

Ала етиопецът хвърли ятагана, измъкна от колана си пистолет и заотстъпва заднишком към вратата.

Явно се колебаеше, разкъсваше се между желанието да остане в сравнително безопасната килия и подтика да излезе при другарите си, за да се сражават срещу враговете от племето гала, които вече бяха в крепостта. Разкъсваше се и между дълга си да убие затворника и хрумването да го остави жив, което можеше да му струва собствения му живот, ако командирът му разбереше какво е направил — или по-скоро какво не е направил.

Старият свещеник реши, че предпочита бърза и милостива смърт от ръцете на този войник — онези от гала нямаше да са нито толкова бързи, нито толкова милостиви. Изправи се и му каза високо:

— Давай. Бързо. — И посочи сърцето си.

Войникът стоеше като вкаменен, но после вдигна пистолета. Ръката му трепереше толкова силно, че когато дръпна спусъка, куршумът изсвири нависоко и се заби в камъка зад главата на затворника.

Старецът беше страдал предостатъчно и в гърдите му закипя отдавна неизпитвано чувство — гняв. В тези последни мигове след близо четирийсет години затвор в единична килия изпитваше едно-единствено желание — да умре достойно и бързо, без да изгуби вярата си. Но ето че сега един добронамерен и негоден палач удължаваше мъките му и вярата започваше да го напуска.

— Давай! — изкрещя старецът.

Впери очи в пистолета и видя, че дулото отново бълва огън. И си представи онова нещо, за което го бяха осъдили. И то запламтя като огъня от оръжието, златно и ослепително, ярко като слънцето. После всичко помръкна.

Свести се и осъзна чудото, че е жив. Почти целият покрив липсваше и свещеникът виждаше звездите. Синкавата луна хвърляше сенки по осеяния с разбити греди и камъни под. Цареше неестествена тишина. Дори насекомите бяха напуснали крепостта.

Той се огледа и заопипва наоколо за библията, но не я откри, и реши, че я е взел войникът.

Запълзя към вратата и предпазливо се измъкна през дупката в пода.

Войникът лежеше гол навън. Гениталиите му бяха отрязани. Събличането на дрехите, скопяването — това бяха запазените марки на племето гала. Можеше да са наблизо.

Изправи се с усилие. На двора синята луна осветяваше голи трупове.

Вътрешностите му горяха, но иначе се чувстваше добре. Не можеше да не се чувства добре, нали вървеше под небето.

Хладен вятър вдигна облаци прах и свещеникът усети мирис на изгоряла пръст и смърт. Разрушените бетонни постройки се белееха като изпочупени зъби. Той затрепери и пъхна ръцете си под шамата. Кожата му беше студена и влажна. Втвърдилата се от изсъхнала кръв дреха лепнеше по тялото му и старецът забави ход, за да не отвори раната.

След четирийсет години още помнеше пътя. Тръгна към отворения портал и излезе навън, както беше правил хиляди пъти насън.

Най-после бе свободен.

Американският джип бавно се друсаше по изровения път и халогенните му фарове осветяваха просеката в гъстата джунгла. В далечината ехтеше артилерийска стрелба и взривовете разцепваха черното небе като мълнии.