Клайв Касслер - Стрелата на Посейдон

— Надявам се да побърза! Тук е пълно с гърмящи змии!

Партньорът му се усмихна в мрака.

— Хуан, това е най-малкият ни проблем!

Миг по-късно портативната радиостанция на колана му изписука два пъти.

— Това е той! Да действаме!

Двамата се изправиха и затичаха към телената ограда, която заобикаляше комплекса. По-високият мъж клекна и извади от раницата си клещи.

— Пабло, мисля, че можем да се промъкнем и без да режем телта — прошепна партньорът му и посочи коритото на отдавна пресъхнало поточе, което минаваше под оградата.

Песъчливите наноси в средата на коритото бяха меки и той ги разрови лесно. Първо избутаха под оградата раниците си, после пропълзяха и самите те.

Въздухът вибрираше от тихо боботене, смесило в себе си шумове от най-различни източници, но тази машинна какофония бе съвсем обичайна за мина от открит тип в денонощен режим на работа. Като внимаваха да не бъдат забелязани от разположеното вдясно от тях караулно помещение, двамата се спуснаха по полегатия склон към самата мина. След десетина минути стигнаха до големи стари сгради, между които минаваха широки конвейерни ленти, пренасящи рудата до близките силози.

Двамата се насочиха към друг комплекс сгради, разположени по-високо по склона. Озоваха се обаче пред огромния открит рудник и се наложи да заобиколят през зоната на обработка, където машините натрошаваха огромните късове руда. През цялото време се придвижваха предимно в сенките на сградите и машините, сетне се прокраднаха към задната част на огромните складове. Стигнаха до откритото пространство между постройките, ускориха крачка и стигнаха до вкопан в земята бункер, разположен от лявата им страна. Внезапно в сградата пред тях се отвори врата и двамата се разделиха: Хуан приклекна и изпълзя зад бункера, а Пабло хукна в опит да заобиколи сградата.

Така и не успя.

В лицето му проблесна яркожълт лъч светлина и го заслепи.

— Не мърдай! Направиш ли само една крачка, ще съжаляваш! — предупреди го нисък дрезгав глас.

Пабло замръзна. Но докато спираше демонстративно — така че онзи да може да види това — незабелязано измъкна миниатюрния си полуавтоматичен пистолет и го стисна с облечената си с ръкавица ръка.

Пазачът, който определено страдаше от наднормено тегло, се затътри бавно към него, без да отмества лъча на фенера от лицето му. Виждаше, че нарушителят е едър, добре сложен, висок над метър и осемдесет. Кожата му с цвят на кафе бе гладка, без следа от бръчки, а черните му очи проблясваха заплашително. По-светла ивица плът пресичаше лявата му буза и брадичката — белег, останал за спомен от бой с ножове преди много години.

Охранителят видя достатъчно, за да разбере, че нарушителят не е някой заблудил се турист, отстъпи на безопасно разстояние и стисна здраво своя „Смит & Уесън .357 Магнум“.

— Какво ще кажеш да си сложиш ръцете на тила и да ми кажеш къде отиде приятелчето ти?

Грохотът, долитащ от близката конвейерна лента, заглуши стъпките на Хуан, който изскочи иззад бункера и заби ножа си в десния бъбрек на пазача. На лицето на охранителя се изписа удивление, после тялото му се напрегна и потръпна. Все пак, преди да падне, пазачът успя да натисне спусъка на револвера, но куршумът прелетя високо над главата на Пабло.

Пабло се огледа, стиснал пистолета — очакваше към тях да се втурнат още пазачи. Изстрелът обаче бе заглушен от тракането на конвейерните ленти и грохота на трошачките, които разбиваха буците руда. Кратката размяна на реплики с Едуардо потвърди, че край входа не се забелязва никакво раздвижване. Никой друг в мината не бе открил присъствието им.

Хуан избърса ножа си в ризата на убития и каза:

— Как ли ни е забелязал?

Пабло погледна бункера и едва сега видя червено-белия надпис на вратата, който гласеше: „Внимание! Експлозиви!“.

— В този бункер съхраняват взривните материали. Затова е под охрана.

Егати късмета. Бункерът, в който бяха складирани експлозивите, изобщо не бе отбелязан на картата, с която разполагаха. Сега цялата им операция бе изложена на опасност.

— Да го взривим ли? — попита Хуан.

Получените заповеди бяха да разрушат мината, но да нагласят нещата така, че да изглежда като производствена авария. Задачата бе трудно изпълнима. Бункерът с експлозивите би могъл да им помогне, но пък, от друга страна, бе разположен прекалено далеч от същинската им цел.

— Не.

— Ами пазачът? Какво да го правим? — попита Хуан.

Пабло поклати глава. Разкопча кобура на охранителя, после му свали обувките. Прерови джобовете му и извади портфейл и пакет цигари. Пъхна ги заедно с револвера в раницата си. Локвичката кръв пред краката му се разрастваше и попиваше в сухата земя. Той я засипа с пясък, после хвана трупа за едната ръка. Хуан хвана другата и заедно повлякоха тялото в мрака.