Клайв Касслер - Стрелата на Посейдон

Носът на „Барбариго“ проряза поредната разпенена вълна и Конти погледна флуоресциращия циферблат на часовника си.

— До изгрева остава по-малко от час.

Каталано разбра неизречената заповед, вдигна бинокъла и огледа хоризонта за други кораби. Лейтенантът направи същото, като не само огледа морето, но вдигна поглед и към небето. Мислите му се понесоха към Казория, градче, разположено на север от Неапол, където го очакваха съпругата му и малкият му син. Зад скромната им селска къща растеше лозе и той изпита внезапен копнеж по онези безгрижни летни следобеди, когато тичаше подир момченцето, което се опитваше да му избяга между разлистените лози.

И тогава го чу.

Още един звук, долетял до него на фона на монотонния ритъм на двата дизелови двигателя на подводницата. Бе по-тънък и остър и наподобяваше продължително жужене на насекомо. Нямаше време за губене, така че той изобщо не си направи труда да определи откъде идва звукът, а извика:

— Затваряй люка!

И мигом се спусна по стълбата, която водеше към вътрешността на подводницата. Секунда по-късно прозвуча сигналът за аварийно потапяне и всички членове на екипажа хукнаха към отредените им места. Един от механиците в машинното изключи дизеловите агрегати и ги замести с електродвигатели, захранвани от множество акумулатори. Каталано затвори люка и се спусна в командната зала в мига, в който вълните започнаха да заливат предната палуба.

Обикновено добре обученият екипаж е в състояние да потопи подводницата за по-малко от минута. Но тъй като носеше тежък товар, „Барбариго“ трудно можеше да реагира толкова бързо и се скри под повърхността с отчайваща мудност цели две минути след като Конти бе чул приближаващия се самолет.

След като подводницата бе преминала на електрическо захранване, тракането на дизеловите двигатели бе заглъхнало и екипажът спазваше режим на мълчание — дори моряците ненужно разговаряха шепнешком. Капитанът на „Барбариго“, кръглоликият Де Юлио, разтърка зачервените си очи, за да прогони съня от тях, и попита Конти дали пилотите са ги забелязали.

— Не мога да преценя. В интерес на истината самият аз не видях самолета. Но луната светеше ярко, морето бе относително спокойно. Напълно възможно е да са ни видели.

— Е, скоро ще разберем.

Капитанът пристъпи към щурвала и хвърли поглед към дълбокомера.

— Свали ни на двайсет метра, после дясно на борд!

Главният кормчия на подводницата кимна и повтори командата, без да откъсва поглед от показанията на приборите, после завъртя стоманеното колело на щурвала.

Командната зала потъна в мълчание. Всички мъже в подводницата очакваха съдбата си.

На триста метра над главите им кръжеше тромав британски хидроплан „Каталина“. Самолетът пусна две дълбоководни бомби, които полетяха в спирала към вълните. На борда му нямаше радар, стрелецът на задното оръдие бе забелязал млечнобялата следа, оставена върху морската повърхност от витлото на „Барбариго“. Развълнуван от видяното, той притисна нос към акрилния прозорец и с облещени очи загледа как двете бомби потъват в океана. След секунди изригнаха два малки гейзера.

— Боя се, че сме закъснели — обади се вторият пилот.

— И аз подозирам същото — каза командирът на самолета, висок лондончанин с добре поддържани мустаци, и изви хидроплана надясно с емоцията, с която пиеше следобедния си чай.

В подобна ситуация хвърлянето на дълбочинните бомби не бе нищо повече от игра на късмета, тъй като подводницата отдавна се бе скрила под повърхността. Все пак следата, оставена от витлото й, все още можеше да се види, но за целта бе необходимо самолетът да атакува много бързо. Дълбоководните бомби се взривиха на предварително зададената дълбочина от седем метра и половина. Ако екипажът на подводницата бе реагирал навреме, с лекота щеше да избегне опасността.

Пилотът направи още един кръг и се понесе към маркировъчната шамандура, която бяха хвърлили при първата атака. Огледа чезнещите следи от килватера на подводницата, опита се да определи невидимия й маршрут и снижи самолета над шамандурата.

— По следите й сме — каза на бомбардировача. — Видиш ли я, хвърляй бомбите.

Бомбардировачът прецени ъгъла, дръпна ръчката и изпрати в морето още две бомби.

— Бомбите изстреляни право в целта. Този път я спипахме, командире!

— Да потърсим още някой кораб — отвърна пилотът и издигна самолета.

Двете експлозии от първите бомби разтърсиха здраво корпуса на „Барбариго“. Лампите по тавана премигнаха, корпусът проскърца, но във вътрешността на подводницата не проникна и капчица вода. За миг изглеждаше, че оглушителният тътен от взривовете ще е най-сериозната последица от атаката — ушите на моряците пищяха, сякаш на педя от тях бяха забили камбаните на базиликата „Свети Петър“ във Ватикана. След миг обаче пищенето бе заглушено от металически тътен, който отекна по протежение на целия корпус, последван от пронизително скърцане.