Вэл Макдермид - Разплата

Разбира се, бракът беше измама. Още от самото начало беше ясно каква е изгодата на Мики, и тя така трескаво се стремеше да се възползва от него, че предпочете да не си задава въпроса каква полза има той от този брак. Беше й разказал някаква фантасмагория, че се опитва да се защити от преследващите го почитателки, успя да я убеди, че това, което иска всъщност, са необвързващите контакти със скъпоплатени проститутки, и й обеща, че никога няма да я постави в неудобно положение, избирайки жена, която би огласила публично връзката си с него. Далеч по-лесно бе тя да повярва на това, отколкото на истината — че той имаше нужда от параван, зад който да скрие другия си живот, живота на сериен убиец, отвличащ момичета на ученическа възраст. Не че някога би споделил това с нея.

Той бе спазил своята част от уговорката. Очакваше в замяна тя също да изпълни ангажиментите си. Но щом възникнаха първите проблеми, вместо да му осигури необходимите алибита, тя си изми ръцете по-бързо от Пилат. Нищо не вбесяваше Ванс повече от хора, които не си изплащаха дълговете. Той винаги бе държал на думата си. Единственият случай, когато бе обещал нещо и не успя да го изпълни, бе когато обеща на британския народ, че ще донесе у дома златен олимпийски медал. Но тогава никой не го държа отговорен за станалото, защото причината бе толкова героичната му постъпка.

Искаше му се всички да можеха да видят и останалите му действия в същата светлина. Беше направил онова, което трябваше да направи. Може би в очите на повечето хора подобна реакция не беше разбираема, но той не беше като повечето хора. Той беше Джако Ванс, беше изключителен. Което означаваше, че е изключение, че е над дребнавите правила, които останалите трябваше да спазват в живота си. Те имаха нужда от такива правила. Не можеха да функционират правилно без тях. А той можеше. И го правеше.

Ванс огледа частите на екрана една по една, взирайки се внимателно, увеличавайки картината, където беше възможно. Скоро успя да си изясни схемата на поставената охрана. Полицията контролираше входа и изхода от територията на фермата. Достъпът през входната алея беше блокиран от ремарке. Полицейски ленд роувър бе паркиран напряко на задната алея, виждаше се, че в него седят трима полицаи. Две двойки полицаи с фуражки на онези полицейски части, които имаха правото да носят оръжие, патрулираха около самата къща, държейки автоматите „Хеклер&Кох“ готови за стрелба.

Доколкото можеше да прецени, дворът на конефермата бе охраняван от работниците — хора, чиято подвижност и гъвкавост създаваше впечатлението, че са направени от тел и пластилин. Онова, което интересуваше Ванс, беше начинът им на обличане — всички носеха различни варианти на един и същи костюм. Каскети, спортни жакети от промазана или ватирана тъкан, джинси и ботуши за езда. Ченгетата изобщо не обръщаха внимание, когато някои от работниците излизаха от къщата и се упътваха към конюшните. Или когато се връщаха обратно.

Това би било интересно, ако неговата цел беше да проникне в къщата. Но плановете му бяха много различни. И ако се съдеше по това, което виждаше, беше много вероятно те да се увенчаят с успех. Ванс взе душ, облече се и напусна хотела половин час преди срока, споменат в правилника. По никакъв начин не биваше да привлича внимание към себе си.

Остави колата в една странична уличка, близо до адреса на фирмата, от която я беше наел. Вече бе запазил колата, която му беше необходима днес — джип, чийто модел подхождаше идеално на провинциалната среда. Джипът имаше теглич, както Ванс изрично бе пожелал. Той се върна с него при предишната кола, взе тубите за бензин, чантата с лаптопа и саковете от багажника, и потегли към Херефордшър. По пътя трябваше да спре на още едно място, но за това имаше предостатъчно време. Денят беше прекрасен, установи той, когато напусна Устър.

А сега трябваше да го оползотвори възможно най-добре.

Времето бе текло незабелязано покрай Тони, както ставаше обикновено, когато той потънеше в мисли. Осъзна колко е късно, едва когато стомахът му изкъркори, протестирайки заради пропуснатите закуска и обяд. В шкафовете на малката кухничка имаше различни пакети и консерви, но Тони не бе склонен да готви дори когато бе в настроение, а за днешния ден не можеше да се твърди нищо подобно. Затова заключи лодката и се върна на брега. Запита се дали да не отиде в кръчмата, но отхвърли идеята. Не беше в състояние да понесе обществото на други хора, пък били те и непознати.