Джон Ле Карре - Дама, поп, асо, шпионин

Кое списание следваше? — замисли се той. „Живот и литература в Германия“? Или „Филология“? „Филология“, реши той. Отдавна трябваше да е пристигнало. Той запали лампата, наведе се и започна да преглежда пощата. Една „извършена услуга“ от шивача му за костюм, който не беше поръчвал, но подозираше, че е някой от онези, които красят настоящия любовник на Ан; сметка от автосервиз в Хенли за бензина й (боже мой, какво са търсели в Хенли на 9 октомври без пукната пара?); писмо от банката за осребряване на чек в полза на лейди Ан Смайли в един клон на Мидланд Банк в Имингам.

И какво, по дяволите, запита той документа, са правели в Имингам? Кой може да има любовна афера в Имингам? Къде изобщо се намира Имингам?

Все още разсъждаваше над въпроса, когато погледът му се спря на непознат чадър в стойката, копринен, с кожена дръжка и златен пръстен без инициали. През ума му мълниеносно се стрелна, че след като беше сух, чадърът трябва да се е появил на това място преди шест и петнайсет, когато започна да вали, защото и в стойката не се беше стекла вода. И че чадърът беше елегантен, със съвсем запазен наконечник, макар да не беше нов. И че следователно чадърът принадлежеше на някой пъргав, даже млад човек, като последното увлечение на Ан. Но след като собственикът му знаеше за треските и знаеше как да ги върне на мястото им, след като беше влязъл в къщата, и също така беше съобразил да разпилее пощата зад вратата, след като несъмнено я беше прегледал, тогава най-вероятно той познаваше и Смайли; не беше любовник, а професионалист като него, с когото някога са работили заедно и познаваше почерка на Смайли, както се казва в техните среди.

Вратата на дневната беше открехната. Той леко я побутна да се отвори още.

— Питър? — рече той.

През отвора на вратата, на светлината от улицата, видя велурени обувки, лениво кръстосани, да стърчат от единия край на дивана.

— На твое място не бих се събличал, Джордж, приятелю — каза един дружелюбен глас. — Чака ни дълъг път.

Пет минути по-късно, облечен в дълго кафяво палто, подарък от Ан и единственото сухо, с което разполагаше, Джордж Смайли седеше навъсено на предната седалка в изключително ветровития спортен автомобил на Питър Гуилъм, паркиран на един площад в съседство. Целта им беше Аскот, място, известно с жените и с конете и може би не толкова известно с жилището на мистър Оливър Лейкон от кабинета на министър-председателя, старши съветник в разни смесени комисии и отговарящ за разузнаването. Или както не особено почтително го нарече Гуилъм, главен префект на Уайтхол.

През това време в училището на Търсгуд Бил Роуч лежеше буден в леглото и прехвърляше в ума си последните чудеса, които се бяха случили, докато продължаваше ежедневно да следи за благоденствието на Джим. Вчера Джим изненада Лаци, а в четвъртък открадна пощата на мис Арънсън. Мис Арънсън преподаваше цигулка и вероучение и Роуч я харесваше заради мекия й характер. Лаци, помощник-градинарят, бил ПЛ, каза медицинската сестра, а ПЛ-тата не говорели английски или говорели съвсем малко. ПЛ означавало „пристигнало лице“, обясни сестрата, или въобще нещо чуждестранно, още от войната 8 8 Става дума за т.нар. преместени лица във Великобритания след Втората световна война, предимно бежанци от Източна Европа и спасени от нацистките концлагери. — Б.пр. . Вчера обаче Джим говори с Лаци, защото му трябваше помощ за колата, двамата разговаряха на езика на ПЛ-тата и Лаци видимо порасна с двайсет сантиметра.

Въпросът с пощата на мис Арънсън беше по-сложен. В четвъртък сутринта на шкафа в учителската стая имаше две писма, когато Роуч влезе да вземе тетрадките на класа си, едното беше адресирано до Джим, а другото — до мис Арънсън. Писмото до Джим беше написано на машина, а това до мис Арънсън — на ръка, като почеркът приличаше на този на Джим. Докато Роуч извършваше тези наблюдения, учителската стая беше празна. Той взе тетрадките и вече излизаше, когато през другата врата влезе Джим, зачервен и запъхтян от сутрешната си разходка.

— Тръгвай, Джъмбо, звънецът удари — каза той и се наведе над шкафа.

— Да, сър.

— Скапано временце, а, Джъмбо?

— Да, сър.

— Хайде, тръгвай.

На вратата Роуч се огледа. Джим вече се беше изправил и разгръщаше сутрешния „Дейли Телеграф“. Шкафът беше празен. И двата плика ги нямаше.

Дали Джим беше написал писмо на мис Арънсън, след което беше размислил? Може би й беше предложил брак? Бил Роуч се сети още нещо. Неотдавна Джим се беше сдобил със стара пишеща машина, един раздрънкан „Ремингтън“, който поправи собственоръчно. Дали не беше напечатал на него писмото до себе си? Толкова ли беше самотен, че сам си пишеше писма и крадеше писмата на другите хора? Роуч потъна в сън.