Джон Ле Карре - Дама, поп, асо, шпионин

— Лека нощ, Роди.

— Много поздрави на Ан, чу ли?

— Непременно.

— Да не забравиш.

А сега валеше като из ведро, Смайли беше подгизнал до мозъка на костите си и за наказание Бог беше изтрил всички таксита от лицето на Лондон.

„Пълна липса на воля — мислеше си той, любезно отклонявайки предложението на една дама във входа. — Наричаме го учтивост, а всъщност си е чиста слабост. Мартиндейл, какъв си ми празноглавец. Надут, фалшив, женствен, безполезен…“ Той направи една широка крачка, за да заобиколи невидимо препятствие. „Слабост — продължи да разсъждава той — и невъзможност да живея пълноценен живот, независим от институции… — една локва влезе цялата в обувката му — … и емоционални връзки, които отдавна са надживели целта си. Това се отнася и за жена ми, и за Цирка, и за живота в Лондон. Такси!“

Смайли се хвърли напред, но беше късно. Две момичета, кикотейки се под един чадър, се вмъкнаха в колата сред плетеница от ръце и крака. Той придърпа безполезно яката на черния си шлифер и продължи самотната си разходка.

— Овехтяла надежда — измърмори гневно той. — Второкласен университет. Ти си един високопарен, любопитен, нахален…

В този момент той си спомни твърде късно, разбира се, че е забравил Гримелсхаузен в клуба.

— По дяволите! — извика приглушено той и за по-голяма тежест се закова на място. — По дяволите, по дяволите, по дяволите!

Реши, че ще продаде къщата в Лондон. Точно там, под една тента, свит край автомата за цигари, чакайки пороят да отмине, той взе това тежко решение. Цените на жилищата в Лондон се бяха вдигнали неимоверно, всички така казваха. Хубаво. Ще я продаде и с част от парите ще си купи къщичка някъде из Котсуолдс. Може би в Бърфорд? Там е прекалено оживено. Стийпъл Астън, това е мястото. Щеше да заживее като леко ексцентричен, отвеян, затворен човек, който обаче има един-два симпатични навика, като например да си мърмори на глас, докато се препъва по калдъръма. Не съвсем в крак с времето, но пък кой ли е в наши дни? Не в крак с времето, но верен на своето време. В края на краищата идва момент, в който всеки човек решава дали да продължи напред, или да се върне назад. Няма нищо недостойно в това да не се увличаш по всяка нова мода. По-добре да си знаеш цената, да си стоиш здраво на мястото, да си стожер на своето поколение. А ако Ан поиска да се върне, просто ще й покаже вратата.

Или пък няма да й показва вратата, в зависимост от това колко силно иска да се върне.

Утешен от тези видения, Смайли стигна до Кингс Роуд и се спря на тротоара, сякаш чакаше да пресече. От двете му страни бяха спретнатите магазинчета. Пред него се намираше неговата улица, Бейуотър Стрийт, задънена и дълга точно сто и седемнайсет негови крачки. Когато за първи път дойде да живее тук, къщите в джорджиански стил излъчваха скромно, овехтяло очарование, обитавани от млади семейства, които живееха с по петнайсет лири на седмица и наемател на черно, скрит в приземния етаж. Сега прозорците на ниските етажи бяха закрити от стоманени капаци и по три коли на къща задръстваха тротоара отпред. По стар навик Смайли ги огледа, проверявайки кои са познати и кои — не; кои от непознатите имат антени и допълнителни огледала и колко от тях са микробуси без прозорци, така предпочитани от наблюдателите. Донякъде го правеше, за да упражнява паметта си, своеобразна детска игра, предпазваща ума му от атрофията на пенсионирането, също както понякога запомняше имената на магазините, пътувайки с автобуса до Британския музей, или пък знаеше точно колко стъпала имат стълбите на всеки етаж в дома му и накъде се отваря всяка от дванайсетте врати.

Другата причина на Смайли обаче беше страхът, тайният страх, който преследва всеки професионалист чак до гроба. Страхът, че някой ден от сложното му минало, в което самият той не помнеше всички врагове, които си е създал, някой от тях ще го намери и ще поиска разплата.

В дъното на улицата една съседка разхождаше кучето си и щом го видя, вдигна глава да каже нещо, но той не й обърна внимание, защото знаеше, че ще е нещо за Ан. Пресече улицата. Къщата му беше тъмна, завесите бяха така, както ги беше оставил. Изкачи шестте стъпала до входната врата. След като Ан си тръгна, чистачката му също напусна, така че сега само Ан имаше ключ. Вратата беше с две ключалки, секретна „Банъм“ и касова „Чъб“, както и две парченца, направени от него самия, дъбови трески с размера на нокът, пъхнати в касата над и под секретната ключалка. Те бяха остатък от времето, когато беше действащ агент. Неотдавна, без да знае защо, беше започнал пак да ги използва; може би не искаше тя да го изненада. С върха на пръстите си напипа и двете, след което отключи вратата, отвори я и усети дневната поща да се плъзга по килима.