Scott Pratt - Несправедливост за всички

— А това означава, че Каролайн ще бъде призована в съда, ако има дело срещу Томи. И тя трябва да бъде свидетел срещу него.

Анита кимва бавно. Внезапно я намирам крайно непривлекателна, дори противна. Тя ме остави с впечатлението, че не вярва искрено във вината на Томи, но въпреки това е седяла там бездейно и не е направила абсолютно нищо, докато шефът й го е принудил да признае. Томи се озовал в кошмарно положение. Няма нищо по-трудно от това да защитаваш фалшиво признание, защото съдебните заседатели намират за почти невъзможно да повярват, че някой би се признал за виновен в престъпление, което не е извършил, особено убийство. Но те не разбират изключителното психологическо напрежение, на което полицията може да подложи заподозрения по време на разпита. Не са наясно, че психиката на човек може да бъде систематично срината до такава степен, че той да започне да вярва, че сигурно е извършил престъплението, макар да е напълно невинен.

— Къде е Томи сега? — питам.

— Вероятно в затвора.

Навеждам се напред и я поглеждам в очите.

— Защо ми се обади и ме извика тук, Анита? И не ми казвай, че си искала да чуя лошата новина от теб вместо да я прочета във вестниците или да я чуя по радиото. Защо наистина ми се обади?

Тя забива очи в масата и прокарва пръст по ръба на чашата си. Изглежда няма отговор.

— Не мислиш, че Томи го е извършил, нали? Реши да ми кажеш, защото искаш аз да направя нещо по въпроса. Искаш да му помогна.

Очите й си остават приковани в масата и аз ставам.

— Трябваше да проговориш — казвам. — Той се е нуждаел от теб в стаята за разпити и ти трябваше да му помогнеш. Но да запазиш скъпоценната си служба, означава повече за теб от това да постъпиш правилно. Не те прецених, Анита. Мислех, че си една от добрите.

Обръщам се и излизам от ресторанта. Докато вървя към джипа, поглеждам през витрината. Анита още седи до масата, подпряла глава на ръцете си. Плаче.

Няколко часа по-късно чукам по евтината алуминиева врата на малък фургон в „Каш Холоу“. Вече съобщих лошата новина на Каролайн и се отбих в затвора да видя Томи. Каролайн сега е с Тони Милър. ФБР я държа повече от двайсет часа заради фалшивото обвинение за възпрепятстване на правосъдието. Веднага щом Томи призна, я освободиха.

Разговорът ми с Томи в затвора потвърди убеждението ми, че е бил принуден да признае. Отначало не можех да повярвам, че е разказал всичко на Хармън, но скоро се уверих, че решението му е било смесица от умора и объркване, причинени от бягството и наивната вяра на младеж, че ако каже истината на полицията, всичко ще бъде наред.

Анита ми спомена, че Хармън е излъгал Томи относно свидетелите, които са го видели близо до местопрестъплението, но не ми каза как Хармън просто е разбил Томи с думите, че майка му е убедена във вината му. След като поговорих с Томи и го утеших доколкото можах, подкарах към магазинчето на „Оукланд“, където ми дадоха указания как да стигна до фургона. Сигурен съм, че Норкрос е идвал тук по-рано, но Томи бе категоричен относно факта, че се е събудил в колата си пред магазина, затова се чувствам задължен да дойда до тук.

Дебела млада жена с бебе на ръце отваря вратата. Има безнадеждния примирен поглед на бедните. Представям се и помолвам да говоря с Елис Холмс.

— Полицаите вече бяха тук — казва тя с омраза.

— Не съм от полицията, госпожо. Съжалявам, че ви притеснявам, но е изключително важно.

Тя се извръща от вратата.

— Елис! Довлечи си задника тук!

Млад мъж на около двайсет и пет години се появява след няколко секунди. Нисък е, може би не повече от метър шейсет и пет, и изключително слаб. Облечен е в оранжеви шорти, бял потник и джапанки. Тъмнорусата му коса оредява. Прилича на сираче, на мършаво гаменче от улицата.

— Господин Холмс? — казвам.

— Да. Какво искаш?

Гласът му е носов и неприятен. Откривам, че изпитвам съчувствие към него. Животът може да е жесток в много отношения и през няколкото секунди, в които опознавам Елис Холмс, забелязвам, че у него няма и едно привлекателно нещо.

Държа снимка на Томи Милър в ръка и му я показвам.

— Виждали ли сте някога този младеж? — питам.

— Друго ченге вече ми зададе този въпрос.

— Не съм ченге. Знам, че полицаите вече са били тук. Но искам да погледнете по-внимателно и да помислите.

— Офицерът, който бе тук вчера, каза ли ви защо ви разпитва за младежа?

— Не. Просто искаше да знае дали някога преди съм го виждал. Спомена нещо, че май бил пред магазина, където работя, преди няколко седмици.