Джозеф Файндер - Параноя

Преглътнах, но, изглежда, бях загубил способността да произвеждам слюнка. Видях по периферията на полезрението ми проблясъци на бяло. Той беше абсолютно сериозен.

Докато учех в гимназията и после в колежа, често ме спираха за превишена скорост, така че си бях създал репутация на виртуоз в отърваването на глоби. Номерът беше в това да накараш полицая да почувства болката ти. Става дума за психологическо оръжие. Именно поради тази причина полицаите носят слънчеви очила — за да не ти позволят да надникнеш в очите им, докато ги молиш. Защото дори полицаите са човешки същества. Имах навика да държа два-три учебника по наказателно право на предната седалка и им казвах, че уча за полицай, поради което се надявам глобата да не повлияе на кариерата ми. Или им показвах флаконче и рецепта и им казвах, че бързам, за да занеса на мама лекарството й против епилепсия, колкото се може по-скоро. Бях научил едно: започнеш ли, връщане няма — трябва да вложиш в разказа цялото си сърце.

Вече не ставаше дума за спасяване на работата ми. В главата ми се въртеше натрапчивият образ на завинтен за пода креват в „Марион“ — как съм се надупил и съм хванал краката с две ръце. Бях толкова изплашен, че сфинктерът ми се бе свил на точка.

Нали разбирате, не се гордеех с това, което предстоеше да направя, но проблемът бе, че нямах никакъв избор. Трябваше или да бръкна дълбоко в себе си за най-сърцераздирателната история, която можех да измисля, или ми предстоеше да стана затворническа курва.

Поех дълбоко дъх.

— Вижте — започнах аз, — ще бъда съвсем откровен с вас.

— Крайно време беше.

— Става дума за следното: Джонеси… Джонеси е болен от рак.

Мийчъм се подсмихна и се облегна на стола си. Изражението му казваше: „Е, добре, позабавлявай ме“.

Въздъхнах, подъвках вътрешната страна на бузата си, сякаш се налагаше да разказвам неща, които не ми бяха по сърце.

— Рак на панкреаса. Неподлежащ на операция. — Мийчъм ме гледаше безизразно. — Съобщиха му диагнозата преди три седмици. Нали разбирате, казали му, че нищо не може да се направи, смъртта била зад ъгъла. Така че Джонеси, нали разбирате… е, всъщност вие едва ли го познавате, но той винаги се е държал като истински мъж. Само попитал онколога: „С други думи, вече мога да спра да чистя зъбите си с конец, нали?“. — Усмихнах се тъжно. — Джонеси винаги си е бил такъв. — Жената, която протоколираше, спря за момент, видимо разстроена, после продължи да стенографира. Мийчъм облиза устни. Дали бях успял да пробия бронята му? Не можех да рискувам, налагаше се да подсиля нещата, беше наложително наистина да се постарая. — Напълно извинително е да не знаете за това — продължих аз. — Искам да кажа, все пак Джонеси не е важен за компанията. Не е вице или нещо подобно, обикновен хамалин на рампата. Но за мен е важен, защото… — Затворих очи за няколко секунди и отново поех дълбоко дъх: — Работата е в това, че… никога не съм искал да казвам това на никого, понеже то беше нашата тайна, но Джонеси е… баща ми. — Мийчъм внимателно придърпа стола си напред. Сега вече ме слушаше. — Наистина имаме различни фамилни имена, но това е защото, когато мама го напуснала преди двайсетина години и ме взела със себе си, сменила фамилното ми име с моминското си. Бил съм малък, не съм разбирал какво става, а и никой не ме е питал. Но татко, той… — Прехапах долната си устна. Очите ми бяха овлажнели. — Той продължи да ни помага финансово, като работеше на две, понякога дори на три места. Никога не поиска от нас нищо. Мама не искаше да му позволява да ме вижда, но на Коледа… — Поех рязко дъх, почти изхълцах. — Той идваше у дома всяка Коледа и понякога звънеше на звънеца цял час и чакаше отвън, премръзнал, докато мама се смили да го пусне. И винаги ми носеше подаръци, големи и скъпи, а не можеше да си ги позволи. По-късно, когато мама каза, че не може да си позволи да ме изпрати в колеж със заплатата си на медицинска сестра, татко започна да ни изпраща пари. Той… той каза, че искал да ми обезпечи онзи живот, който той не бил могъл да има. Мама така и не го уважаваше и не спря да се опитва да ме настройва срещу него, нали разбирате? Така че аз… не знам… аз така и не му благодарих. Дори не го поканих на дипломирането си, защото мама нямаше да се чувства удобно, ако той присъстваше, но той дойде… видях го: с грозен стар костюм, макар никога да не го бях виждал да носи костюм или вратовръзка… сигурно го бе купил на втора ръка от някой магазин на Армията на спасението, защото… защото той наистина искаше аз да завърша колеж, но не желаеше да ме притеснява… — Очите на Мийчъм също се бяха овлажнили. Жената бе спряла изобщо да пише, гледаше ме съсредоточено и преглъщаше сълзите си. Бях в стихията си. Мийчъм бе поискал най-доброто от мен и сега го получаваше: — Когато постъпих тук, в „Уайът“, изобщо не очаквах да срещна татко, и то като хамалин на шибаната рампа. Беше върхът на случайността. Мама вече бе починала и ето на, изведнъж съдбата ме събра с баща ми, този прекрасен, удивителен човек, който никога не бе поискал нищо от мен, никога не бе казал, че има нужда от нещо, който бе претрил ръцете си до кокал, за да издържа проклетия си неблагодарен син, така и не пожелал да го вижда. Наистина, каква игра на съдбата! А когато научи ужасната новина за рака и започна да говори, че иска да свърши със себе си, защото, нали разбирате… — Жената извади книжна кърпичка и си издуха носа. Гледаше с гняв Арнолд Мийчъм. Мийчъм примигна объркано. Останалото разказах шепнешком, понеже гласът ми изневеряваше: — Трябваше да му покажа какво е бил за мен… за нас. Исках веднъж аз да изпълня желанието му. Казах му… излъгах го, че съм спечелил трифекта 5 5 Вид залог при конни състезания, при който залагащият познава спечелилите първо, второ и трето място в правилния им ред на финиширане. — Б.пр. на хиподрума, защото не исках да се безпокои за нищо. Вижте… знам, че постъпих лошо, че така не е редно да се прави. Сгреших в десетки отношения, не искам да се преструвам, че не е така. Но може би в едно малко нещо бях прав.