Джозеф Файндер - Параноя

С други думи, парите не бяха кой знае какво, не че си скъсвах гъза от бачкане. Живеех по инерция ден за ден. Оставах на работа точно колкото се полагаше, без нито минута повече, прибирах се у дома късно, ставах рано, но изпълнявах задълженията си. Атестациите ми не бяха блестящи, но в тях редовно се вписваше, че съм „със съществен принос“ — само едно ниво по-горе от „с незначителен принос“, което е сигнал да започнеш да търсиш кашон, за да си събереш нещата.

Качих се в асансьора, погледнах в огледалото как съм облечен — черни дънки и сива трикотажна риза — и съжалих, че съм без вратовръзка.

Когато работиш за голяма корпорация, никога не знаеш на какво да вярваш. Ушите ти непрестанно долавят всевъзможни гръмки, плашещи изявления. Непрекъснато ти се внушава, че „конкуренцията трябва да се смаже“, че „сърцето й трябва да се промуши“. Повтаря ти се: „убий или ще те убият“, „изяж ги или ще те изядат“, „изяж им обяда“, „изяж си лайната“, „изяж си децата“.

Нищо че си софтуерен инженер или дребен началник производство, или на най-ниското стъпало в продажбите — след време започваш да си мислиш, че по някакъв необясним начин си се забъркал с едно от онези първобитни племена в Папуа — Нова Гвинея, които мажат лицата си с бяла боя, пробиват носовете си с клечки и напъхват пишките си в издълбани стебла. Постепенно осъзнаваш, че реалността, в която живееш, се свежда до това, че ако изпратиш по имейла политически некоректен виц до приятеля си в отдела за информационно обслужване, който след това го препрати до друг на няколко клетки от теб, това може да ти донесе заключване за цяла седмица в залата за интервюта към „Личен състав“, където да слушаш влудяващо скучен курс по изглаждане на различията в мисленето. Посмей да откраднеш един кламер и ще те плеснат през ръцете с напуканата линийка на живота.

Моят проблем беше, че аз все пак бях направил нещо по-сериозно от това да обера шкафа с канцеларските материали.

Оставиха ме да чакам отвън половин час или може би дори четиридесет и пет минути. Стори ми се цяла вечност. Нямаше за четене нищо, освен списания от рода на „Фирмена сигурност“. Момичето на рецепцията беше оформило пепеляворусата си коса във формата на шлем, няколко жълти като пръстите на пушач кичури бяха изкусно завити под очите й. Тя отговаряше на телефонните позвънявания, чукаше на клавиатурата и ме поглеждаше крадешком от време на време по начина, по който регистрираме премазана от друга кола котка, като се стараем да не отклоним много погледа си от пътя.

Мина толкова много време, че увереността ми се разколеба. Предполагам точно такъв беше замисълът. Изведнъж идеята да се получава чек на петнайсето число започна да ми се струва съвсем не лоша. Предизвикателното неподчинение май не бе най-добрият подход. Може би трябваше да ям лайна, както ми се казваше. А може би нещата вече бяха стигнали прекалено далеч.

Когато секретарката му ме въведе в кабинета, Арнолд Мийчъм не се надигна. Остана да си седи зад необятното черно писалище, което изглеждаше като изработено от полиран гранит. Беше около четиридесетте, слаб, но широкоплещест, с голяма квадратна глава, дълъг костелив нос и без устни. Прошарена кестенява коса, започнала да оредява. Облечен бе в син двуреден костюм със синя вратовръзка на райе, достойна за президент на яхтклуб. Изгледа ме през големите си авиаторски очила със стоманени рамки. Веднага се виждаше, че не притежава нито грам чувство за хумор. На стол отдясно на писалището му седеше жена, няколко години по-голяма от мен, която, изглежда, водеше бележки. Кабинетът му беше голям и просторен, а по стените висяха окачени в рамки многобройни дипломи.

— Значи ти си Адам Касиди — каза той. Говореше превзето и изговаряше думите ненужно прецизно. — Как мина партито, пич? — И сви устни в подобие на усмивка.

Господи… Това нямаше да мине добре.

— Какво искате от мен? — попитах го, като се постарах да изглеждам озадачен и загрижен.

— Какво искам ли? Ами защо като начало не ми кажеш истината? Това е, което искам засега.

Мога да се похваля, че хората общо взето ме харесват. Добър съм, когато опре до това да ги спечеля — вкиснатия учител по математика, фирмения клиент, изпълнението, на чиято поръчка закъснява с месец и половина. Веднага се виждаше, че това не е момент за цитат от Дейл Карнеги как точно да печелим приятели. Шансовете да запазя работата си се изпаряваха с всяка секунда.