Джеймс Твайнинг: Черното слънце

— Не. Въпросът е кой.

Щабът на ФБР, клон Солт Лейк Сити, щата Юта

4-ти януари — 16:16

Къде се бяха объркали нещата?

Кога се беше превърнал от амбициозен човек с високи постижения в посредствен?

Кога някой от шефовете бе решил, че макар да е пробивен, енергичен и изпълнителен, не притежава необходимите качества, за да се издигне?

Кога оставането му достатъчно дълго на работа, за да получи максималната пенсия, стана единствената причина да се вдига от леглото сутрин?

Как хора на половината на годините му го изпревариха толкова бързо, че докато все още плюеше прахоляка зад тях, те отдавна бяха изчезнали зад хоризонта?

Четиридесет и една годишният специален агент Пол Виджиано слагаше по патрон в петте празни гнезда на своя лъскав „Еърлайт Тай модел 342.38 Смит и Уесън“ заедно с всеки въпрос, който се набиваше в съзнанието му.

Зареди оръжието, замисли се за момент, после бавно го вдигна. Пое дълбоко дъх, издиша бавно и бързо изпразни револвера в мишената в отсрещната страна на стрелбището. Всеки изстрел усилваше ехото на предишния и накрая цялото помещение заехтя.

— Май наистина искаш да убиеш някого — засмя се жената в съседната кабина.

Той й отвърна с кисела гримаса, а тя се обърна и се прицели. Намесата й му напомни, че поради някакъв необоснован стремеж към равенство между половете Бюрото правеше всичко възможно да издига жени , като например онази кучка Дженифър Браун, която повишиха, а той си остана на старото място.

Всичко се дължеше на едно малко неволно недоглеждане. Малка грешка в инак безупречната му кариера. И сега Виджиано бавно се давеше в морето на посредствеността.

Поклати глава и натисна бутона, за да приближи мишената. Черният силует забръмча и се понесе към него като отмъстителен призрак, после се разтресе и спря. Виджиано го огледа да види дупките.

За негова изненада нямаше нито едно попадение.

— Добра стрелба, каубой — подигравателно подметна оръжейникът на ФБР, беше се промъкнал зад гърба му и надничаше над рамото му. — По дяволите, ще си пръснеш топките, докато се мъчиш да улучиш бандита!

— Да ти го начукам, Маккой.

Характерният му провлечен говор, типичен за жителите на Ню Джърси, някак подхождаше на италианския му произход, загатнат от гъстите черни вежди и коса и тъмните сенки около очите. Мургавата му кожа се допълваше от волева решителна челюст, която стърчеше като броня на кола и създаваше представата, че ако хвърлиш нещо по него, то ще рикошира като камък, ударил бетонна стена.

Жената до него ритмично и спокойно изстреля куршумите, внимателно сложи оръжието пред себе си и приближи мишената. Виджиано не се сдържа и надзърна.

Единадесет дупки. Единадесет попадения! Как беше възможно… освен ако тя не бе направила шест, а той — пет. Тя го погледна и очите й блеснаха, сякаш щеше да се разсмее. Виджиано хвърли шумозаглушителите си на пейката и излезе, преди тя да покаже мишената на някой друг.

— Надявах се, че ще сте тук, сър — чу се гласът на Байрън Бейли, млад агент, изпълнен със същия противен раболепен ентусиазъм, с какъвто бе пълен и Виджиано, когато постъпи на работа. Лицето му беше пъпчиво, черната му като абанос кожа бе пореста, носът му беше широк и плосък, а очите — големи и нетърпеливи. Виджиано обаче не му завиждаше за шанса. Бейли беше трето поколение афроамериканец от южната част на централен Лос Анджелис, умен младеж, който си пробиваше път нагоре по трудния начин и беше спечелил стипендия за Калифорнийския технологичен институт благодарение на високите си оценки и нощната си работа да зарежда лавиците на кварталния денонощен магазин.

— Е, намери ме. — Виджиано подчерта безразличието си, като капризно изтръска невидими люспи пърхот от реверите на безупречно изгладения си костюм.

— Да, сър. — Бейли за миг се смути от раздразнения му тон. — Получихме анонимна информация за обира в комплекса на АНС във Форт Мийд. В Куонтико са бесни. Изглежда, е истина.

— За какво говориш, по дяволите? — Виджиано забеляза отражението си в остъклената врата и внимателно оправи възела на вратовръзката си така, че да е точно под брадичката му.

— Чували ли сте за Синовете на американската свобода?

— Кои?

— Синовете на американската свобода.

— Не.

— Това е маргинална групировка на привърженици на идеята за превъзходство на бялата раса. Загадъчният човек, който ни се обади, ги посочи като извършители на обира.