Джеймс Твайнинг - Черното слънце

— Какво става? — извика Арчи.

Том запали фенерчето и освети тавана и стените.

Нищо.

Стана, направи няколко крачки и се спъна в нещо твърдо, което се натроши под краката му. Той се дръпна назад и насочи фенерчето надолу. И видя бедрена кост. Човешка.

— Арчи, ела!

— Защо? Какво има? — Арчи подскочи към отворената врата и се хвана за платформата.

Кърк го издърпа вътре.

— Виж. — И освети пода.

Там лежаха тридесетина трупа, по-скоро скелети. Костите им се подаваха от оръфани ръкави и крачоли. От полуизгнилите фуражки надничаха белезникави черепи.

— Кои ли са били? — промълви Арчи. — Военнопленници? Цивилни?

— Не. — Том се наведе, взе една фуражка и посочи кокардата — свастика, чиито линии завършваха със стрели. — Виж. Това е кръст-стрела. Носили са го нацистките войски от Унгария.

— Лаше каза, че Златният влак е тръгнал оттам.

— Да. И доколкото си спомням, каза, че бил охраняван от унгарски войски. Ето какво е останало от тях.

Претърсиха набързо вагона, но не видяха нищо, освен скелетите. На едната стена, близо до пода, беше надраскано име. Йозеф Кол . Кърк предположи, че човекът е оцелял от масовото убийство, но е умрял от глад сред смрадта на разлагащите се трупове.

— Какво мислиш, че се е случило? — попита Арчи.

Том сви рамене.

— Знаем, че влакът вероятно е пътувал за Швейцария. Мостът в Брикслег е бил бомбардиран, затова са се върнали и са се скрили в тунела, надявали са се, че ще ремонтират моста и ще могат да продължат пътуването си. Обаче американците са ги сгащили. Някъде между Брикслег и тунела е било взето решение да откачат двата вагона и да ги избутат дотук с помощта на унгарски войници. След това са махнали релсите, за да скрият какво са направили, а после са обезоръжили пазачите, довели са ги тук и са ги екзекутирали, и накрая са срутили мината, за да са сигурни, че тайната им е запазена.

— Тогава онова, което са пазели, трябва да е в другия вагон.

— Има само един начин да разберем.

Преди обаче да помръднат, вратата на вагона започна да се затваря. Том и Арчи се хвърлиха към нея в отчаян опит да се измъкнат, но закъсняха. Вратата се хлопна с трясък и те чуха непогрешимото стържене на металния прът, който се плъзна в скобите.

12-и януари — 17:20

— Какво да направим? — попита Доминик.

Виктор — гледаше навъсено как въоръжените мъже проверяват защитните облекла и оръжията си — отвърна сухо:

— Да отидем при Том и Арчи и да им кажем.

— Няма да стигнем навреме — отчаяно каза Доминик. — Картата не е у нас и нямаме представа къде е другият вход. Трябва да го намерим, да влезем и да ги предупредим. Това ще отнеме цяла вечност.

Виктор не отговори. Опитваше се да измисли как да се свържат с Том и да го предупредят, че всеки момент ще има компания и че очакванията на непознатите за онова, което се намира в мината, са съвсем различни от техните предположения.

Изведнъж Доминик я дръпна за ръката.

— Някой идва!

Един мъж вървеше право към тях.

Рускинята вдигна автомата си. Но ако стреляше, щяха да се издадат.

Затаиха дъх. Мъжът спря почти до тях, поразкрачи се и си разкопча дюкяна. Извисяваше се като великан на фона на безоблачното вечерно небе.

В сумрака проблесна струя бледозлатиста урина, извиси се над главите им и разтопи снега зад тях, като съскаше и вдигаше пара.

Виктор погледна Доминик и се ухили. Доминик също едва се сдържа да не се разсмее. И в следващия миг й хрумна нещо — начин да предупредят Том и Арчи. Единственият проблем беше, че трябваше да действат бързо.

Незабавно.

12-и януари — 17:26

Том притисна лице до стената на вагона и надникна през една дупка от куршум.

— Ренуик — прошепна, когато видя кой стои до вагона. Хари се усмихваше победоносно. До него бяха Йохан Хехт и петима други главорези, вероятно членове на Кристално острие.

— Шегуваш се — задавено каза Арчи и също погледна. — Къде са Юрий и Григорий? Нали трябваше да пазят тунела?

— Е, не са го опазили — изсумтя Том, гледаше окървавените безжизнени тела в краката на Ренуик.

— Веднага щом чух, че идвате през гората, разбрах, че няма да устоите и ще ме последвате в мината — започна Ренуик. — Оставихме ви да се разходите и после ви излязохме в гръб. Беше много любезно от ваша страна да влезете във вагона. Това улесни залавянето ви.

— Спести си приказките, Хари — изръмжа Том. — Злорадството не ти прави чест.

— Не можеш да ми откажеш кратък миг на ликуване.