Стивен Кинг - Другият

Жена му го погледна укорително:

— Каквото и да е сторил баща им — ако изобщо е сторил нещо, — те нямат вина. — И добави, обръщайки се към Алек: — Съсипани са, особено Грейси. Видяха как отвеждат баща им с белезници.

— А още не знаят защо — промърмори Матингли. — Обаче ще разберат. В днешно време нищо не остава скрито от децата. Проклет интернет, проклет фейсбук, проклети туитъри и прочие! — Той поклати глава. — Джейми е права, невинен до доказване на противното — такъв е законът в Америка, обаче при тоя публичен арест… Ще пийнете ли нещо, господин Пели? Джейми приготви студен чай преди мача.

— Благодаря, но бързам да заведа момичетата у тях. Майка им ги чака.

Придружаването на децата до дома им беше само първата му задача за тази вечер. Преди да застане пред телевизионните камери, Хауи бе изредил набързо какво иска от Пели и задача номер две беше спешно да се върне в Кап Сити, като в движение звъни по телефона да моли за информация (и за услуги). Отново щеше да върши полицейска работа, което беше чудесно — хиляди пъти по-добре, отколкото да маркира неправилно паркирани коли по Мидланд Стрийт, — само че онова, което му предстоеше сега, нямаше да е нито лесно, нито приятно.

Момичетата бяха в помещение, което, ако се съдеше по препарираните риби, окачени по грубата чамова ламперия, сигурно беше „убежището“ на Том Матингли, където той да се занимава с хобитата си и да се среща „по мъжки“ с приятели. На екрана на грамадния телевизор Спондж Боб лудуваше в подводния град Бикини Ботъм, но звукът беше изключен. Дъщерите на Тери се бяха сгушили на дивана; още бяха с тениски на „Златните дракони“ и с бейзболни шапки. Лицата им бяха боядисани в черно и златно — вероятно от майка им преди няколко часа (преди дружелюбният дотогава свят да се изправи на задните си лапи и да отхапе парче от семейството им), — но сълзите на по-малката почти бяха измили грима.

По-голямата видя непознатия на прага и още по-здраво прегърна разплаканата си сестра. Макар да нямаше деца, Алек харесваше хлапетата и сърцето му се сви от машиналния жест на Сара Мейтланд — дете, което закриля друго дете.

Той застана по средата на стаята:

— Сара? Аз съм приятел на Хауи Голд. Познаваш го, нали?

— Да. Баща ми добре ли е? — прошепна тя, гласът ѝ беше прегракнал от плача. Грейс не го погледна, а притисна лице до рамото на сестра си.

— Да. Помоли ме да ви заведа вкъщи. — Не беше съвсем вярно, обаче сега не беше моментът да обяснява подробно.

— Той прибра ли се?

— Не, но майка ви е там.

— Можем да си идем сами — промълви Сара. — На две крачки е. Аз ще държа за ръка Грейси.

Сестра ѝ, все така притискайки лице към рамото ѝ, протестиращо завъртя глава.

— Не и по тъмно, скъпа — намеси се Джейми Матингли.

„И не тази вечер — помисли си Алек. — Нито още много вечери. Дори дни.“

— Хайде, момичета — каза Том с изкуствена (и зловеща) сърдечност. — Ще ви изпратя до вратата.

Навън, под лампата на верандата, Джейми Матингли изглеждаше още по-бледа; само за три часа беше заприличала на жена, болна от рак.

— Какъв кошмар! — промълви. — Сякаш целият ни свят се преобърна. Слава Богу, че нашето момиче е на лагер. Тази вечер бяхме на мача само защото Сара и Морийн са първи приятелки.

Като чу името на приятелката си, Сара Мейтланд също заплака и сестра ѝ отново зарида. Алек благодари на съпрузите Матингли и поведе момичетата към своя експлорър. Те вървяха бавно, с наведени глави и се държаха за ръце като деца в някоя приказка. Той беше разчистил предната дясна седалка от обичайните боклуци и двете седнаха там, притиснати една до друга. Грейс отново криеше лице до рамото на сестра си.

Алек не им сложи предпазния колан — разстоянието до дома на семейство Мейтланд, осветен от прожектори, беше едва триста метра. Пред къщата дежуреше само един екип на местния канал на Ей Би Си — четирима-петима мъже, които стояха до служебния бус и пиеха кафе от пластмасови чашки. Щом видяха експлоръра да завива по алеята, те се втурнаха към него.

Алек свали страничното стъкло и се провикна, както правеше в миналото, когато нареждаше на заподозрян да не мърда и да си вдигне ръцете:

— Не снимайте! Да не сте посмели да снимате тези деца!

Те се стъписаха, но само за няколко секунди. Да кажеш на лешоядите да не снимат, е все едно да наредиш на комарите да не хапят. Алек си спомняше как всичко беше различно преди години (когато господата още правеха път на дамите), обаче тези времена безвъзвратно бяха отминали. Самотният репортер, който беше останал пред къщата на Матингли (Алек го беше виждал и преди — млад латиноамериканец, който си падаше по папийонки и през почивните дни съобщаваше по телевизията прогнозата за времето), вече беше грабнал микрофона и проверяваше батерията на колана си.