Клайв Касслер - Черно море

— Какво се случи тук, по дяволите? — попита той.

— Имахме посещение от нашите руски приятели — обясни Пърлмутър. — Изненадаха ни с Трехорн.

— Мансфилд? Тук, в Гибралтар? — попита Самър.

— Да, и онази жена. Отведоха Чарлз… — той посочи с ръка към тунела и тръгна в тази посока. Крачейки предпазливо, поведе групата и завиха зад ъгъла, но се поколеба насред крачка, когато чу сумтене.

— Бързо, светлина!

Самър му подаде фенерчето и Пърлмутър светна напред.

Там на пода лежеше Трехорн, вързан като глиган, но не се виждаха следи от кръв.

— Чарлз? — повика Пърлмутър.

Очите на Трехорн се отвориха и той запремигва бързо.

— Май съм задрямал. Може ли да махнеш тази светлина от очите ми?

Пърлмутър и Самър се впуснаха към него и започнаха да го развързват.

— Помислихме, че са те застреляли — каза Хокър, докато му помагаше да се изправи на крака.

— И аз за миг си помислих същото. — Трехорн потърка главата си. — Глупакът стреля точно до главата ми. Направо не мога да повярвам, че са ни проследили дотук. — Той изгледа групата извинително. — Съжалявам, но взеха писмото от „Сентинел“ за товара. Носех копие в джоба си.

— Няма да успеят да напуснат страната с него — обеща Хокър.

— Писмото няма значение. Те знаят всичко, което ние знаем.

— Досега не сме имали кой знае каква полза от това, което знаем — каза Пърлмутър, който продължаваше да разтрива китките си.

— Така е — съгласи се Трехорн, който се беше втренчил в тъмния тунел. — Онова, което ме притеснява, е, какво те знаят за златото, което е неизвестно за нас?

Хокър ги намери в едно испанско кафене на открито близо до хотела им да си ближат раните с тапас [35] Малки испански мезета, които се поднасят с напитки на бара. — Б. пр. и питиета. Пърлмутър и Трехорн вече бяха на три скоча, докато Дърк и Самър се чувстваха твърде разстроени, за да пият нещо повече от една сангрия. Самър се опитваше да избяга от себе си в туристическия гид на Трехорн за Гибралтар, който беше вдигнала от земята в тунела.

— Някои окуражаващи новини — обяви Хокър, докато си придърпваше стол. — Кралската гибралтарска полиция вече е по петите на двамата руснаци. Летището и търговското пристанище са вдигнати по тревога, а до довечера ще бъдат проверени всички големи хотели. В Гибралтар е трудно да се скриеш. Скоро ще ги намерим.

— Това, че искате да помогнете, е прекрасно — обади се Пърлмутър, — но сега е безсмислено да бъдат залавяни.

— Дори след като ви нападнаха с Чарлз, а нас оставиха да умрем?

— Джулиън е прав — каза Трехорн. — Беше неприятен сблъсък, но накрая никой не пострада. — Той се вгледа в полупразната си чаша с разочарование в очите. — Дойдохме в Гибралтар да намерим златото и да ги изпреварим. Но изглежда, че тук няма злато, което да бъде намерено.

— Въпреки всичко в това няма смисъл — включи се Дърк. — Няма доказателства, че е било върнато на руснаците или превозено до Англия.

— Всичко, с което разполагаме, е писмото на капитан Марш от „Сентинел“. — Пърлмутьр заоглежда чашата си с уиски. — Тръгнахме по следата в него и на мястото се оказа, че няма нищо.

— Ами ако сме търсили на грешното място? — попита Самър и свали гида, разкривайки пълна с надежди усмивка.

— За какво намекваш? — попита Трехорн.

— Тук в твоя гид има глава за историческите пещери в Гибралтар. Споменава се и една, наречена Ла Боведа, известна и като пещерата на Нелсън за известно време през деветнайсети век.

— Какво, пещерата на Нелсън казваш? — гласът на Пърлмутьр си беше възвърнал ехтежа.

— Да. Единственият проблем е, както пише в книгата, че пещерата е зазидана през 1888.

Хокър започна да рови из паметта си.

— Ла Боведа. Испанската дума за подземие. Вероятно в някаква точка на миналото там трябва да е имало църква. Чувал съм името, но не мога да се сетя за местоположението.

— В книгата пише, че преди се е влизало в нея от „Лайм Килн Степс“ номер 12.

— Това е само на няколко преки от тук. — Изведнъж Хокър пребледня. — Мили Боже, „Лайм Килн Степс“ номер 12. Мили боже. — Той се пресегна и отпи яка глътка от скоча на Трехорн.

— Сесил, какво ти става? — попита потърпевшият.

— В това има логика. Съжалявам, но грешката е моя. Грешката е моя — повтори Хокър. Остави чашата на масата с трепереща ръка и загледа групата с големи очи. Поклати глава и прошепна:

— Къде другаде биха могли да го скрият?

Мартина седеше на балкона на втория етаж на наетия от тях апартамент и сякаш се печеше на слънцето, докато всъщност наблюдаваше пешеходците на улицата под нея. Когато чу, че Мансфилд завърши телефонния разговор в съседната дневна, тя влезе и затвори балконската врата.