К Тюдор - Похищението на Ани Торн

Отбивам в една пресечка близо до апартамента на Брендън. Слизам от колата и се озъртам наляво и надясно. Отивам чак до ъгъла, преди да открия онова, което търся. Очукан форд фокус с две детски столчета на задната седалка и лепенка на стъклото, гласяща „Малки чудовища на борда“.

Взирам се в него известно време, а после бавно поемам пеша към любимото ни заведение. То се намира на още две преки и в него правят наистина страхотен пай с бъбречета.

Бутвам вратата и го зървам веднага, седнал на обичайната ни маса в ъгъла. Поръчвам бира и пакет чипс и отивам нататък. Той вдига глава и по ъгловатото му лице се разлива усмивка.

— Виж ти кой се довлякъл.

Оставям бирата на масата. Той става и разтваря ръце. Двамата се прегръщаме. Той не може да види лицето ми. Накрая сядаме. Брендън вдига чашата си с портокалов сок.

— Е, радвам се, че си отново тук, при това жив и здрав.

— Благодаря — отпивам от своята халба.

— Сега ще ми кажеш ли какво, по дяволите, се случва?

— Русата дама вече няма да представлява проблем.

— Нима?

— Да, мъртва е. Злополука.

Наблюдавам го, но той го възприема нормално.

— Ами дългът ти?

— Мисля, че много скоро ще го опростят.

— Знаеш ли какво би казала добрата ми стара майчица?

— Не, но изгарям от нетърпение да чуя.

— Че умният човек никога не брои пилците си, преди да е убил последната лисица.

— Остава да ми го разтълкуваш.

— Може да си се погрижил за жената, но сигурен ли си, че всичко ще свърши дотук?

Отварям пакета чипс и го протягам към Брендън. Той се потупва по корема и поклаща глава.

— Не бива, на диета съм.

— Да, разбира се. Преди си бил доста по-пълен, нали? Когато си пиел?

Той се ухилва.

— Е, и сега не съм Аполон.

— Може ли да се каже, че си бил дебел?

Усмивката помръква.

— Накъде биеш, Джо?

— Глория спомена нещо, преди да умре. Смъртта ѝ бе бърза, в случай че се чудиш. Но знам, че двамата сте били близки.

— Близки? Нямам представа за какво говориш. Аз съм твой приятел. Винаги съм се грижил за теб. Седмици наред те посещавах в болницата.

— Посети ме два пъти. Но предполагам, че си бил твърде зает да въртиш бизнеса си. Хазарт, изнудване, убийства…

— Какъв бизнес? Човече, говориш с мен, Брендън !

— Не. Говоря с Дебелака.

Взираме се един в друг. Той осъзнава, че няма смисъл да се преструва повече. Всички карти са свалени на масата.

— Добре, по дяволите — вдига ръце. — Разкри ме. Винаги си бил умно копеле. Затова те харесвам.

Ирландският акцент е изчезнал, подобно на захвърлена змийска кожа.

— Затова ли накара Глория да ме осакати?

— Приятелството си е приятелство, а бизнесът — бизнес.

— Какво знаеш ти за приятелството?

— Нали все още дишаш. Това наричам приятелство.

— Но защо ти трябваше да разиграваш целия този цирк? Защо ме пусна в апартамента си?

— Опитвах се да ти помогна. Да ти дам шанс да се изплатиш. Но ти само затъваше все повече. А и бог ми е свидетел, компанията ти ми беше приятна. В моята професия човек рядко успява да се сближи с хората.

— Защото им се случват злополуки?

Брендън се засмива.

— Понякога е необходимо.

Необходимо. Разбира се.

— Е, какво толкова е казала Глория? — обляга се той назад в стола си.

— „Дано си носиш задушевните обувки“. На момента не съобразих, защото бе насочила в главата ми пистолет. Но после нещата си дойдоха на мястото.

Той се почесва по чорлавото теме.

— Трябваше да предположа, че мъдрите слова ще ми излязат през носа един ден.

— Не е само това. Почти можех да пренебрегна чутото. Дори исках да го сторя. Но имаше и друго — колата.

— Колата?

— Видях черен форд фокус пред семейния хотел, преди да дойдеш, за да ми донесеш сака. Стори ми се познат, но мина известно време, докато се сетя. Бях го забелязвал и тук, пред твоя апартамент. Ти ми каза, че бил на сестра ти. Вярно ли е?

— Всъщност, не. Винаги крий нещата на видно място, приятелю. Половината посетители на това заведение са чували за Дебелака, но никой не подозира, че той кисне тук всяка вечер. Никой не обръща внимание на Брендън — реформирания алкохолик, безобидния ирландски дърдорко. Същото е и при колата. Ако нещо се издъни и се наложи да изчезваш бързо, ченгетата няма да спрат очукана таратайка с опърпан татко, отиващ да вземе децата от градина. Перфектна маскировка.

— А може би не.

— Е, всички допускаме грешки. Твоята беше да дойдеш тук. Защото сега съм изправен пред дилема. Все още ми дължиш пари. Приятелката ми е мъртва. Какво да правя с теб, Джо?