Стив Берри - Гробницата на императора

На тази молба не можеше да откаже. Преди пет години Лев Соколов й беше спасил живота. Без никакви колебания Касиопея си бе извадила едномесечна туристическа виза и бе хванала самолета за Пекин.

Сега лежеше по корем на матрака и гледаше напуканата стена. Вече познаваше всяка пукнатина по нея. В ъгъла живееше паяк, който едва вчера спипа една муха и изсмука жизнените й сокове. Симпатиите й бяха на страната на мухата. Нямаше как да отгатне кога ще я изведат на разпит. Сега това зависеше единствено от Котън.

Трудно понасяше да бъде затворена, но животът на едно четиригодишно дете зависеше от нея. Както и животът на Лев Соколов. Уви, тя беше оплела конците.

Отвън прозвучаха стъпки, които бързо се приближаваха. Това беше нещо необичайно. Досега я бяха посещавали само пет пъти. Два от тях, за да я изведат за мъчения, третият, за да й оставят купа ориз и варено зеле. Другите два бяха определени за извеждане до тоалетната, задължително с превръзка на очите. Дали бяха разбрали, че Котън няма да им донесе нищо?

Просната по корем на матрака, тя изпъна ръце напред и опря длани на дъсчения под, който леко вибрираше от приближаващите се стъпки. Беше време да направи нещо, дори да е погрешно. Знаеше какво ще последва: ключалката ще изщрака, вратата ще изскърца на ръждивите си панти и в килията ще бъде подхвърлена превръзката за очи. Никой нямаше да се появи вътре, преди тя да я наложи на главата си. Похитителят нямаше да е сам и със сигурност щеше да бъде въоръжен. Досега винаги бяха двама. Разпитваше я онзи, който без никакъв акцент беше разговарял с Малоун чрез компютърната програма за гласова модификация.

Ключът застърга в ключалката. Тя затвори очи, докато вратата се отваряше. Този път не й подхвърлиха превръзка. Клепачите й леко се повдигнаха. Зърна една обувка, после втора. Може би беше време за хранене? Последния път й донесоха храна, докато спеше, изтощена от изтезанията. Може би бяха преценили, че е твърде слаба, за да представлява опасност?

Разбира се, че беше изморена. Мускулите я боляха, почти не си усещаше крайниците. Но шансът си бе шанс. Мъжът прекрачи прага. Ръцете й се оттласнаха от пода и с рязко движение го препънаха. Подносът с хляб и сирене издрънча на пода. Тя светкавично се изправи и заби крак в лицето му.

Нещо изпука, вероятно носът му. Токът на обувката й потъна в лицето му за втори път. Тилът му с трясък се стовари на пода, тялото му застина. Третият ритник в ребрата беше по-скоро за лично удовлетворение. Стана й по-добре.

Нападението беше предизвикало шум. Някъде наблизо имаше поне още един противник. Тя светкавично опипа дрехите на мъжа, измъкна пистолета от кобура под мишницата му и провери пълнителя. Беше пълен догоре. Време бе за тръгване.

Копенхаген

Малоун се втренчи в похитителя си. Бяха завили зад ъгъла миг преди появата на полицията. Отново се оказаха на „Строгет“.

— Имаш ли си име? — попита той.

— Наричай ме Иван.

Английският му беше със силен руски акцент, който отговаряше и на външния му вид — нисък, широкоплещест, с посивяла тъмна коса. Широк славянски нос доминираше върху потното и зачервено лице с двудневна четина. Костюмът му стоеше зле. Пистолетът беше изчезнал. Стояха на малкия площад в сянката на Кръглата кула — постройка от средата на XVII век, стърчаща на трийсетина метра над околните сгради. Намираха се в сърцето на „Строгет“, но грохотът на трафика беше заглъхнал. Чуваха се само стъпките на хората по едрия паваж, примесени с детски смях. Бяха на метър от тухлената стена на кулата, до която се стигаше по покрита с навес пътека.

— Твоите хора ли видяха сметката на онези двамата? — попита Малоун.

— Те си мислеха, че ще им помогнем да се оттеглят.

— Ще ми кажеш ли откъде знаеш името на Касиопея Вит?

— Страхотна жена! — ухили се руснакът. — Ех, ако бях по-млад и с петдесетина кила по-слаб! — Направи малка пауза, после усмивката му се стопи. — Но това едва ли те интересува. Вит се е забъркала в нещо, което изобщо не разбира. Надявам се, че като бивш американски агент ти ще можеш да направиш по-точна оценка на ситуацията.

— Това е единствената причина да съм тук.

Неизреченото му послание, изглежда, беше получено.

Хайде, на въпроса!

— Лесно можеш да ме надвиеш — кимна Иван. — Аз съм само един дебел руснак, който отдавна не е във форма. На всичкото отгоре и глупак. Но не мислиш ли, че всички сме глупаци?

Сарказмът му не убягна на Малоун.