Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

— Трябва да е бил във фоайето на „Гранд Хаят“ — замислено отбеляза Малоун. — Само така може да е видял накъде се насочвам. Когато тръгнах, те все още прочистваха хотела.

— Освен това нашият тайнствен непознат е знаел какво да каже и как да го каже — отбеляза Дейвис.

Касиопея бързо схвана намека. Ставаше въпрос за някой вътрешен човек или поне за някой, тясно свързан с вътрешни хора. В очите на Даниълс се появи едно особено изражение, което тя вече познаваше от предишната си среща с него в Кемп Дейвид в компанията на Стефани. Този човек знаеше повече, отколкото споделяше.

Даниълс кимна към началника на канцеларията си.

— Разкажи им.

— Преди около шест месеца имаше едно посещение в Белия дом…

Дейвис погледна мъжа, който седеше насреща му. Според информацията, с която разполагаше, той беше на петдесет и шест години, американец четвърто поколение, произхождащ от семейство, което се беше заселило тук още преди Американската революция. Беше висок, с блестящи зелени очи и вирната волева брадичка. Гъстата му посребрена коса беше пригладена назад като гривата на застаряващ лъв. Зъбите му бяха бели и равни, с изключение на видимо по-широкото разстояние между предните два. Беше облечен в скъп костюм, който влизаше в малко неочакван, но убедителен синхрон със самоуверения му глас.

Куентин Хейл управляваше впечатляваща империя, която се занимаваше с производство, търговия и банково дело. Той беше един от най-едрите земевладелци в страната, притежател на търговски центрове и офис сгради в почти всички по-големи градове. Състоянието му възлизаше на милиарди долари, което му осигуряваше постоянно присъствие в класацията на списание „Форбс“ за най-богатите хора в света. Освен това беше твърд привърженик на президента, бе дарил няколкостотин хиляди долара за двете му предизборни кампании и беше получил правото да се среща по всяко време с началника на президентската канцелария.

Но Дейвис трепна от изненада от току-що чутото.

— Нима твърдите, че сте пират? — вдигна вежди той.

— Капер — поправи го гостът.

Той знаеше разликата. Единият беше престъпник, докато другият работеше в рамките на закона, с официално разрешение да се бори с враговете на страната.

— По време на Американската революция континенталният флот разполагал с едва шейсет и четири бойни кораба — продължи Хейл. — Но тези кораби пленили сто деветдесет и шест плавателни съда на противника. По същото време действали седемстотин деветдесет и двама капери с официално разрешително от Конгреса, които пленили ши унищожили шестстотин британски кораба. По време на войната от хиляда осемстотин и дванайсета положението било още по-драматично. Двайсет и три бойни кораба пленили двеста петдесет и четири съда на противника. В същото време петстотин и седемнайсет капери с разрешително пленили хиляда и триста кораба. Ето една добра илюстрация на нашата служба в полза на държавата.

Това наистина беше така, но Дейвис продължаваше да се пита накъде бие гостът му.

— Революцията не била спечелена от Континенталната армия — продължи все така самоуверено Хейл. — Обратът настъпил поради пълното ликвидиране на английската търговия. Каперите пренесли бойните действия край бреговете на Англия и всявали паника и тревога на острова. Движението между пристанищата им било блокирано. Това предизвикало небивала паника между търговците. Застрахователните ставки се повишили дотолкова, че англичаните се принудили да превозват стоките си с френски кораби — нещо нечувано по онова време.

В описанията на госта се долови нотка на благородна гордост.

— В крайна сметка именно търговците принудили крал Джордж да се оттегли от сраженията в Америка. Това е истинската причина за края на войната. Историята категорично доказва, че без каперите Американската революция нямало да стигне до победен край. Самият Джордж Уошингтън го признавал, и то многократно.

— Какво общо имате вие с всичко това? — попита Дейвис.

— Един от моите предци е бил сред тези капери. Заедно с още три фамилии сме създали могъща флотилия, към която по-късно се присъединили и други. Така се родил един наистина силен и сплотен морски флот. Някой е трябвало да координира атаките и това сме били ние.

Дейвис напрегна паметта си. Казаното от Хейл беше вярно. Каперите действително разполагали с официално разрешение да се сражават с враговете на държавата, и то с пълен имунитет срещу съдебно преследване.