Стив Берри - Шифърът на Джеферсън

— Чувам, че си се опитал да ме убиеш — подхвърли той.

— Ако беше така, вече щяхте да сте мъртъв — отвърна Малоун.

— Тук си прав — засмя се по-възрастният мъж.

Дейвис затвори вратата след тях.

— Добре ли сте? — попита той президента.

— Нямам дупки по тялото си. Но здравата си ударих главата, докато ме хвърляха в колата. За късмет се оказа, че е наистина твърда — както много хора са го казвали през годините.

Малоун спря поглед върху бележката от хотела, която лежеше на масата.

Даниълс се надигна от коженото кресло.

— Благодаря ти за онова, което направи — промълви той. — Май такава ми е съдбата, винаги да съм ти задължен. Но нещата наистина ще излязат от контрол, когато заловим организаторите. Особено предвид това, което прочетох в твоята бележка…

Малоун не хареса тона, с който бяха изречени тези думи. Беше ясно, че те са само прелюдия към нещо друго.

— Имаме проблем, Котън — промълви Даниълс.

— Ние?

— Точно така. Ти и аз.

Уайът излезе от станцията на метрото на Юниън Скуеър. Обичаше този площад, който не беше оживен колкото „Таймс“ и „Хералд“, нито елегантен колкото „Уошингтън“, но в замяна на това притежаваше собствена атмосфера и очарование.

Беше станал свидетел на ареста на Малоун в „Гранд Сентръл“ и на извеждането му от терминала. Но той едва ли щеше да остане дълго под ключ. Щяха да го освободят в мига, в който Дани Даниълс разбереше, че в инцидента е участвало едно от любимите му русокоси момчета.

Той пресече Четиринайсета улица и пое на юг по Бродуей, насочвайки се към „Странд“ и четириетажната сграда, претъпкана с антикварни, редки и отпечатани преди много години книги. Беше избрал това място за срещата в знак на уважение към противника си, който обичаше книгите. Самият той ги ненавиждаше. През живота си не беше прочел дори един роман. Защо да си губи времето с измислици? От време на време прелистваше по някой справочник, но по принцип предпочиташе интернет. Или просто питаше някого. Не можеше да разбере какво толкова интересно има в думите, изписани на хартия. И защо някои ги трупат с тонове, сякаш са безценно съкровище.

Отдалече зърна жената, с която имаше среща. Тя стоеше пред книжарницата и се ровеше из сергиите с книги за по един долар, заели голяма част от тротоара. Беше известна със своята наблюдателност, сдържаност и потайност. Особнячка, с която се работеше малко трудно — един факт, който никак не се връзваше с външния й вид на знойна красавица с пищни форми, черна коса и искрящи очи, издаващи кубинската кръв в жилите й.

Андреа Карбонел ръководеше Националната разузнавателна агенция вече цяло десетилетие. Създадената по времето на Рейгън институция бе организирала и провела много блестящи разузнавателни операции и си бе спечелила омразата на ЦРУ, АНС и още куп специализирани агенции. Но славата й постепенно бе залязла и днес тя беше просто една от държавните структури с раздут бюджет и неясни функции.

Дани Даниълс винаги беше предпочитал отряда „Магелан“, ръководен от Стефани Нел — друга негова русокоса любимка. Дузината агенти на нейно подчинение бяха реализирали най-успешните операции напоследък: разкриването на предателската дейност на първия вицепрезидент на Даниълс, ликвидирането на заплахата, свързана с Централноазиатската република, разбиването на Парижкия клуб и дори мирната смяна на властта в Китай. Всичко това беше постигнато без нито веднъж да потърсят услугите на Уайът. Отрядът „Магелан“ работеше самостоятелно, без външна помощ.

С изключение на Малоун, разбира се.

Нел не се колебаеше да възлага задачи на своя ас, когато това беше наложително. Уайът беше наясно, че Малоун взема дейно участие във всички по-значителни операции. И според неговите източници беше вършил това абсолютно безплатно. Какъв идиот, господи!

Андреа Карбонел се бе свързала с него още преди три седмици.

— Искаш ли тази работа? — попита тя.

— Това, което искаш, може би ще се окаже невъзможно — отвърна Уайът.

— За теб? Абсурд! За Сфинкса няма невъзможни неща.

Беше се сдобил с този прякор благодарение на своята сдържаност. Отдавна беше усвоил изкуството да участва в разговор, без да казва нищо, но въпреки това да изглежда като достатъчно ангажиран събеседник. Тактика, която дразнеше повечето слушатели и ги принуждаваше да разкрият повече, отколкото възнамеряваха.

— Приемаш ли цената ми? — попита той.