Майк Лосон - Двойни игри

Жената хвърли бегъл поглед на картата, после спря очи върху лицето му. Физиономията й наистина беше от онези, които плашеха до смърт малките дечица.

— Какво искате?

— Искам да поговоря с мисис Халид. Трябва да й задам няколко въпроса.

— За какво?

— Тук ли е, или не? — хладно попита той. Това женище започваше да го изнервя въпреки очевидното си предимство в теглото.

Въпросната особа постоя още известно време като някакъв неодушевен предмет, после неохотно се отмести от рамката на вратата и го пусна да влезе. На канапето в малката всекидневна седеше друга чернокожа жена. На главата й имаше забрадка, а под полите на развлечен сив пеньоар се виждаха крачолите на джинси. Край нея се бяха настанили две момиченца и едно момченце, на възраст между две и осем. И трите деца имаха огромни блестящи черни очи.

Намръщената жена каза нещо на език, който Демарко не разбираше. Децата станаха и излязоха без никакви протести. Демарко използва паузата от няколко секунди, за да огледа външния вид на мисис Халид и децата. Не забеляза никакви следи от насилие — синини или драскотини. Мисис Халид обаче изглеждаше уплашена до смърт.

— Тук съм, за да ви попитам дали имате някакво обяснение за това, което извърши вашият съпруг — меко започна Демарко. — Знам, че е останал без работа, че е бил силно депресиран, но отвличането на самолет все пак е… — Направи кратка пауза, после реши да бъде прям. — Вижте, ще ви попитам направо: искам да знам дали някой е принудил Юсеф да отвлече въпросния самолет!

— Мисис Халид не говори английски — обади се едрата жена.

Браво!

— Ще ви помоля да й преведете това, което казах — въздъхна Демарко.

Новата му позната се подчини, заливайки мисис Халид с прекалено дълги фрази за един обикновен въпрос. Жената на канапето отговори също така многословно. Демарко не разбираше какво казва, но добре усещаше мъката й. Накрая дебелата се обърна към него и лаконично обяви:

— Не знае нищо.

Господи, куп приказки за един кратък отговор!

— Попитайте я дали децата или самата тя са били използвани като средство за натиск срещу съпруга й.

Поне това би трябвало да знае, въздъхна в себе си той.

Едрата жена го погледна смаяно, сякаш беше превъртял, след което се впусна в поредния дълъг диалог със съпругата на Халид. Това продължи около три минути, след което вдовицата се разплака.

— Каза „не“ — преведе дебеланата.

Безнадеждна работа, въздъхна Демарко. Нямаше представа какво толкова си казаха тези жени, но отговорите бяха дразнещо лаконични. Промърмори, че няма повече въпроси, и се надигна. В същия момент мисис Халид се извърна към него и каза нещо.

— Иска да знае какво ги очаква оттук нататък — преведе онази с халата. — Ще ги върнат ли в Африка?

— Съжалявам, но нямам никаква представа — отвърна Демарко. После, осъзнал, че това само ще увеличи притесненията на домакинята, побърза да добави: — Но ако тя не е замесена в престъплението, няма за какво да се притеснява.

— Глупости! — отсече дебеланата на чист английски без никакъв акцент.

След краткия и безплоден разговор с мисис Халид Демарко разполагаше с пет часа до обратния полет за Вашингтон. Реши да ги запълни с кратка среща с Орин Блънт — въздушния шериф, който беше застрелял Юсеф Халид в самолета.

Вестниците бяха единодушни, че преди стрелбата този човек не е имал никакъв контакт с Халид, но въпреки това Демарко искаше да размени няколко думи с него. Интересуваха го миговете преди опита за отвличане. Блънт може би щеше да си спомни нещо, което не бе споменато във вестниците. Освен това, незнайно защо, Демарко искаше да надникне в очите на този човек.

До момента той не знаеше почти нищо за въздушните охранители. За съществуването им беше научил от някакво телевизионно предаване, май беше „60 минути“. Първоначално те били служители на Федералното управление на авиацията (ФУА) към Министерството на транспорта, но след създаването на Министерството на вътрешната сигурност преминали към Управлението за транспортна сигурност (УТС). Демарко беше чувал, че кандидатите за тази длъжност трябва да са добри стрелци, способни да елиминират похитителя сред множество хора, затворени в тясно пространство на десет хиляди метра височина.

Местоработата на Блънт беше в околностите на летище „Джей Еф Кей“. Демарко взе такси дотам и след кратко лутане откри офиса, където трима мъже оживено обсъждаха качествата на нюйоркските „Джайънтс“. Двама бели и един чернокож, които не впечатляваха с физическите си данни. Тримата бяха средни на ръст и с нормално тегло, без биещи на очи мускули, но и без да са кльощави, нито дебели. Ако човек ги срещнеше в бизнес салона на обикновен самолет, най-вероятно щеше да ги вземе за уморени търговски пътници.