Майк Лосон - Двойни игри

Да, този път планът на мистър Линкълн се очерта в главата му съвсем ясно. Той беше в състояние да види всяка подробност — не като начин на изпълнение, нито пък кога и от кого, но достатъчно, за да се почувства притеснен.

В много отношения мистър Линкълн беше идеален работодател. Плащаше добре, държеше се любезно, а указанията му винаги бяха кристално ясни. Но Джеръми винаги имаше усещането, че прекаленото навлизане в неговите планове е опасно. Смъртно опасно. В момента подсъзнанието отново сякаш му нашепваше: ами ако… Ако просто така, изведнъж…

О, старче, я престани с тези нерви! — рече си той. Работеше за мистър Линкълн от години. Беше доверен и ценен служител. На когото плащаха добре. Потупа гърдите си и усети успокояващата тежест на плика, тикнат във вътрешния джоб на сакото му. Ако имаше намерения да му причини зло, мистър Линкълн едва ли щеше да му даде тези пари. Това би било нелогично, а мистър Линкълн не беше нелогичен човек.

Таксито спря пред дома му. Плати на шофьора, добавяйки точно петнайсет процента бакшиш. За момент остана на тротоара и с възхищение огледа къщата. Вътре в себе си я окачествяваше като вила, но обичаше малката, старателно подстригана тревна площ, пълзящия по комина бръшлян и маргаритките пред вратата. Изобщо не допускаше, че боядисаната в бяло ограда може да бъде възприета като банална.

Отключи входната врата, пусна куфара на пода в антрето и изключи алармата. Колко е хубаво да се прибереш у дома! Липсваше му единствено Мейбъл, но по-късно щеше да я прибере от котешкия пансион, където я беше оставил. След това, благодарение на добре натъпкания плик в джоба му, двамата щяха да изкарат една приятна седмица в четене, почивка и готвене. А можеха и да отскочат до Мартас Винярд, където не бяха стъпвали от години.

Отвори вратата на всекидневната и първото нещо, което видя, беше пистолетът със заглушител в ръцете на жената, разположила се в любимото му кресло. Как е влязла, без да задейства алармата? — объркано се запита той. После въпросът престана да има значение.

Последната му мисъл беше, че мистър Линкълн бе изпратил да го убие една изключително красива жена.

Демарко прецени, че най-сигурният начин да бъде приет от министъра на вътрешната сигурност бе да стане в пет без петнайсет и да заеме позиция пред министерството най-късно в пет и половина.

По принцип не обичаше да става рано. Ако се наложеше да отвори очи преди седем сутринта — независимо кога си е легнал, — той го правеше с неприятното усещане, че главата му е натъпкана със слама. Мозъкът му не работеше, пръстите му не успяваха да закопчаят ризата, налагаше се да търси всички вещи от първа необходимост — портфейл, ключове, часовник. А при всяка мисъл за храна стомахът му се свиваше на топка.

Но въпреки всичко стана рано, защото беше наясно, че министърът на вътрешната сигурност генерал Андрю Банкс се появява на работното си място изключително рано — обикновено още преди шест сутринта. А след този час достъпът до него ставаше напълно невъзможен заради плътно запълнената му дневна програма. Знаеше и друго: генерал Банкс нямаше да го приеме без намесата на Махоуни, но председателят му даде да разбере, че не желае да се обвързва с мисията на Демарко.

И така, той подкара колата си към ведомството на Банкс, където с цената на доста усилия успя да убеди охраната, че се явява като специален пратеник на Конгреса. За целта показа пропуска си за Капитолия, а поведението му беше скромно и смирено — като на обикновен емисар. В ръката си държеше жълт плик, върху който бяха изписани магическите думи „Лично за генерал Банкс“, като „лично“ беше подчертано с две дебели линии. Охраната го прекара през металните детектори, преснима личните му документи и едва след тези процедури му позволи да чака пред кабинета на Банкс.

Генералът се появи в коридора точно в шест без четвърт. От походката и изражението на лицето му личеше, че изгаря от нетърпение да се залови за работа, което в неговия случай означаваше поредното сритване на задници. Косата му беше подстригана късо, на върха на масивния му нос бяха кацнали очила с телени рамки, зад които надничаха враждебни сиви очи. Беше висок и строен, със стегнат и плосък корем, въпреки че беше надхвърлил шейсет. Демарко подозираше, че този маниак все още става посред нощ, за да изпълнява мазохистични упражнения, с които беше свикнал още като юнкер в Анаполис. Думите, с които приветства Демарко, не се отличаваха с особена дружелюбност.