Клайв Касслер - Стачникът

— Хигинс! — провикна се един надзирател. — Казах ти да смажеш лебедката!

— Трябва да стоя на мястото си, докато излизат вагонетките.

— Прави каквото ти казвам! Смазвай лебедката на всеки час.

— А кой ще спре вагонетките, ако се скъса кабелът?

— Качвай се и смажи лебедката, да те вземат дяволите!

Джим Хигинс не продължи да спори, а се затича по стръмния склон, покрай пълните с въглища вагонетки, които се тътрузеха към върха.

Младият рус миньор се приведе, за да мине през укрепения с дървени подпори вход на мината, и се спусна по тунела. Беше попрочел това-онова за мините, преди да дойде тук. Строго погледнато, релсовият път не вървеше през тунел, който по дефиниция трябваше да преминава през цялата планина, а през адит . Адитус , спомни си той от латинския в пансиона, значеше „вход“. Но изход нямаше. Единственият път навън от него беше пътят назад.

Младежът премина в галерия, която пресичаше пътя на вагонетките и повика едно момче, което отваряше дървените врати за въздуха от вентилационните шахти.

— Хей, Сами! Фелър от телеграфния офис ми каза, че твоите „Пайрътс“ са победили „Бруклин“ вчера. Осем на пет!

— Еха! Мерси, господине!

Сами никога не бе доближавал бейзболно игрище от Голямата лига, всъщност никога не се бе отдалечавал на повече от петнайсет километра от кухината, където компанията „Глийсън“ бе попаднала на богати залежи в питсбъргския геоложки пласт под Пенсилвания, Западна Вирджиния и Охайо. Баща му обаче работел като спирач в железопътната компания „Би & Оу“, преди да загине в катастрофа, и често се връщал у дома с истории за големите игри и с бейзболни картички на прочути играчи.

Младежът подаде на Сами шарена литография на първия бейзмен на Рочестър — Хари О’Хейган. През август О’Хейган бе извършил чудо — сам бе направил трипъл 3 3 Термин в бейзбола, когато трима от батърите на противника бъдат елиминирани поред. — Б.пр. , и всеки мъж и момче в Америка още говореха за това.

— Нюйоркчани си удрят главата в стената, задето го продадоха — каза той и попита по-тихо: — Виждал ли си Роско?

Роско беше шпионин на Глийсън, предрешен като общ работник.

Момчето кимна в посоката, към която се бе упътил и младежът.

Той последва извивките на галерията, която се спускаше надолу в продължение на стотици метри и накрая спираше при залежа. Там се захвана за работа — помагаше в товаренето на извлечените от скалата парчета въглища, които опитните миньори вадеха с помощта на кирки или динамит. Младежът получаваше четиресет цента за всяка петтонна вагонетка, натоварена през дванайсетчасовите му смени, шест дни в седмицата.

Във въздуха тегнеше въглищен прах и се кълбеше на облаци, които скриваха светлината на електрическите крушки. Ниският таван се крепеше от подпорни и напречни греди, разположени на метър една от друга, за да не се срути под тежестта на скалите, притискащи въглищата.

Тук, встрани от главния маршрут на релсите, мулета с кожени оглавници дърпаха вагонетките. Едно от мулетата, женска с малки копита и дълги уши, което според миньорите значеше силно животно, ненадейно спря. Юстъс Маккой, местният мъжага, който вече цял ден се оплакваше от махмурлука си, изруга и дръпна юздата. Животното обаче вкопа крака в земята и не искаше да помръдне, а ушите му шаваха при всяко проскърцване на подпорите.

Юстъс свали колана си и понечи да удари мулето. В този момент русият младеж хвана ръката му.

— Синко, разкарай се от пътя ми! — викна гневно Юстъс.

— Ще я накарам да тръгне. Просто нещо я стресна.

Юстъс, също толкова висок, но доста по-широкоплещест, сви юмрук и се нахвърли върху младежа.

Младежът го спря. Юстъс изпсува и замахна отново. В този момент в гневното му лице се забиха два удара в елегантна комбинация — твърде бързи за окото и също толкова силни. Юстъс се просна на релсите. Гневът и желанието му за схватка се бяха стопили.

Миньорите се спогледаха изненадани.

— Видя ли това?

— Тц!

— И Юстъс Маккой не видя.

Младежът каза няколко кротки думи на мулето и то тръгна напред. После помогна на Юстъс да се изправи и му подаде приятелски ръка, която другият мъж пое с крива усмивка:

— Не са ме удряли толкова силно, откак веднъж взех шишето с уиски на дъртия. Отде го научи това раз-два?

— В Орегон — излъга младежът.

Истинското му име бе Айзък Бел, частен детектив от агенция „Ван Дорн“, който имаше заповед да издирва профсюъзни саботьори. Това беше първият му самостоятелен случай и трябваше да е под дълбоко прикритие. Затова собственикът на мината не бе казал за него нито на надзирателите, нито на служителите по сигурността на собствената си компания. Страхопочитанието по лицата на миньорите обаче подсказа на Бел, че е направил сериозна грешка.